Home / Интервю / Стефан Кисьов пред Prekrasna.bg: Дълбоко в душата си аз съм тъжен, самотен и неразбран!

Стефан Кисьов пред Prekrasna.bg: Дълбоко в душата си аз съм тъжен, самотен и неразбран!

Стефан Кисьов е български писател, който досега е сменил множество професии, за да опознае живота и за да натрупа жизнен опит. Автор е на десетки разкази и няколко романа. Споделя, че много обича да пътува, да сменя леглото си, кухнята, пейзажа… През 2004 година с романа си „Екзекуторът“ той става първият носител на наградата за български роман „ВИК“.
На колко години беше, когато направи първите си опити в литературата? Какво те подтикна към писането?

Звучи малко банално. Като легендите за хора като Ким Ир Сен, Джордж Вашингтон… Но първия си опит в литературата направих на 11 години – в едно планинско село с едно стихотворение за снега. Беше завалял сняг. Аз се събудих, погледнах през прозореца и като видях как вали тоя сняг – такъв един на парцали – в луд възторг от него, на глас пред баба си съчиних стихотворение за този сняг. Започваше така: „Сняг вали, вали, вали…” Естествено… После пък, при друг повод, вече не помня какъв, написах и разказ. За един затворник, който бяга от полицията от прозореца на клозета в един влак. Казваше се „Бягството” и беше ужасно наивен. Написах го на последната страница на тетрадката за домашна работа. Бях в пети клас. После го преписах на чисто, прочетох го на майка ми и баща ми и те, за моя голяма радост, много го харесаха. И така се започна едно писане – та чак до сега…

Освен с писане, през годините си се занимавал и с доста други неща. Бил си включително и сервитьор в резиденция „Бояна“. Разкажи ни любопитна история от политическата кухня.

Стефан Кисьов писател

Стефан Кисьов в Музея на бирата в Пилзен, Чехия

Да. Бил съм какво ли не и къде ли не – емигрант, нощен барман, сервитьор, администратор в хотел, хамалин, електромонтьор, сценичен работник… Бях убеден, че писателят трябва да има голям жизнен опит и често сменях какви ли не професии. Но не спирах да пиша. А колкото до историите в „Бояна”, вече съм ги забравил. Та

Писателят обича да пътува, снимката е от Подгорица, Черна гора

това беше преди 14 години. Доста време, като си помислиш. Но най-добрите истории останаха така или иначе в романа ми „Не будете сомнамбула”. Както и в репортажите, които по-късно издадох като книжка, наречена „Един сервитьор в резиденция „Бояна”. Все пак имаше някои неща, които не посмях да опиша. Беше ме шубе. Но и тях съм забравил. Явно не са били толкова забавни. Всъщност моята история на писател, работил в резиденция „Бояна” и описал впечатленията си във вестниците, беше сама по себе си също любопитно нещо. Поне за времето си. Дотогава никой в България не беше правил нещо подобно. А и не знам и досега да го е направил някой. Може би сега и аз вече не бих го направил. В Германия имаше един писател – Гюнтер Валраф, който навремето правеше така. Отиваше някъде да работи, а после описваше преживяванията си. Беше скандален. Но той търсеше скандала, не литературата. При мен беше обратното. Но запазих истинските имена на героите си – Иван Костов, Петър Стоянов, Петьо Блъсков, Христо Стоичков, Илия Павлов и т.н. Веднага ме заплашиха и спряха публикациите и всички медии останаха в продължение на почти три години затворени за мен. Но все пак извадих късмет. Не ме осъдиха, нито нещо друго. Това е важното, като си помисли човек.

Къде се чувстваш по-добре и къде те ценят повече като автор – в България или в чужбина?

Не знам къде. В България или в чужбина? Мисля, че няма голямо значение. И тук, и там има хора, на които им харесват някои мои неща. Всеки нещо различно. Знам обаче какви хора ми харесват книгите. Такива като мен, общо взето. Понеже аз съм един такъв, малко особен, може би. Пиша за неща, които също са малко особени, героите ми са такива. И в крайна сметка и читателите ми са такива – по-критични, по-съмняващи се от средностатистическото. Хора, които не си падат по чалгата, кича и всякакви подобни простотии. При всички положения – до болка честните хора. Дълбоко в душата си аз съм тъжен, самотен, неразбран. Поне като усещане. В същото време мога да бъда и щастлив по своему. Когато гледам морето например. Но по-добре да не влизам в прекалени детайли.

Кои са българските и световните писатели, на които се възхищаваш и четеш произведенията им с удоволствие?

Най-много се гордея с първите и едни от най-велики български писатели, чиято световна слава все още не е

Кисьов пред Шекспировия театър „Глобус“ в Лондон

достигната – Климент Охридски и Черноризец Храбър и изобщо цялата Преславска книжовна школа и Златния век. После от невероятния Паисий, а след него и Софроний Врачански… Те са също велики писатели. Да не изреждам всички, но все пак няма как да не спомена имена като Ботев, Вазов, Захари Стоянов, Дебелянов, Лилиев, Вапцаров, Йовков, Елин Пелин, от по-новите много обичам Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки. От най-новите харесвам поета и невероятен преводач на Пушкин Григор Ленков, Виктор Пасков, лека му пръст, Стефан Цанев, имам и много приятели сред най-младите автори и ценя работата на писатели като Деян Енев, Емил Тонев, поезията на Валери Даскалов, Пламен Дойнов, Данчо Ефтимов, много ценя и литератори като професор Светлозар Игов… Много пропускам, разбира се, просто не бих могъл да изброя всички… Виж, от чуждите писатели много обичам Шекспир, Лермонтов, Оскар Уайлд, Кафка, Хемингуей, Селинджър, Достоевски, Стендал, Юго, Дашиъл Хамет, Реймънд Чандлър… Ох, става досадно, затова спирам. Но има още много. А един от писателите, който най-силно ми повлия да започна да се занимавам с литература, беше Джек Лондон. Бях на 12 години, когато прочетох „Мартин Идън” и направо бях готов да ставам писател. Всъщност като я прочетох, а след това и биографията на Ъруин Стоун за Джек Лондон – „Морякът на кон” – бях категоричен, че няма да бъда нищо друго освен писател. Това беше моята професия и моят живот. Все едно бях прочел себе си. Без майтап. Бях малък, но голям ентусиаст във всяко едно отношение.

По какво основно се различава добрият роман от лошия?

Не знам как бих могъл да се изразя. Лично аз за себе си чудесно винаги знам кой роман е лош и кой – добър. Защото се доверявам на усещанията си, на интуицията си. Започвам да чета някое изречение, например, произволно изречение и веднага усещам дали ми действа. Хубавият роман се състои от хубави изречения. А в литературата хубаво означава истинско. Като сюжети всички романи са различни. Сюжетът не е важен. И най-

„Тайната на рицаря Капулети“ – един от романите на Стефан Кисьов

големият бездарник може да опита да опише нещо интересно. Но при него то не е истинско, т.е. уж дори да е нещо, което в действителност се е случило, като го четеш, не ти звучи така. Направо те дразни. Досажда ти. А добрият писател е този, който прави думите да оживяват пред очите ти. И ти забравяш, че четеш. Забравяш, че това е книга. Пред теб са градове, морета, красиви жени или окървавени трупове, духа вятър или вали дъжд. Изобщо магията се е получила, словото е оживяло. Това е добър роман. Не знам дали добре се изразявам. Дано да съм ясен.

Имаш ли избистрена идея за нов роман или нов разказ?

Да, имам една идея, но сега живея в Чехия и нещо не мога да пиша тук добре. Всъщност романът е написан на ръка, а аз трябва да го набера на лаптопа си, но все нямам време, а и малко ме е шубе. Признавам. Защото историята е хубава, но е ужасно скандална. Почти световно скандална, неприлично скандална, ако мога така да се изразя. А някак вече съм уморен от скандали. Затова се чудя дали изобщо да го правя. Понякога си мисля дали да не го приготвя за издаване след като умра. Не че съм се наканил да умирам, разбира се. Но така е думата. Нали така правят някои писатели?! Оставят романи или дневници да бъдат издавани след смъртта им. Това е до известна степен доста удобно. Тогава никой не може да ти направи нищо лошо, ха-ха. Но не знам, наистина. Може би ще се преборя с мързела си и ще го издам. Ще видим.

Какво те прави щастлив?

Работата, да пиша най-вече, естествено, нали затова реших да стана писател? Още какво…? Да пътувам. Да обикалям от държава в държава, да сменям леглото си, кухнята, пейзажа, да чувам различни езици, да усещам атмосферата на необикновени неща, на историята. Това лято обиколих три пъти Европа от Лондон до Черна гора и Адриатика, пътувах с влакове, автобуси, самолети, автомобили и никъде не се задържах за повече от три дни. Беше уморително и много приятно. А най-хубавото е, когато след подобни пътувания се завърна в България. Тогава я обичам най-силно. Другото май го казах. Че обичам да гледам морето. А най-любимото ми море е Черно море, особено южният бряг – между Несебър и Синеморец. Много обичам да се разхождам край морето, по брега, да гледам вълните, скалите, хоризонта, отсрещните брегове, да слушам чайките и грохота на вълните. Обичам и други неща, разбира се – децата си, жена си – най-много от всичко на света, да са ми живи и здрави. Още – хубавите книги, разбира се… Ей такива неща обичам.

Пожелай нещо на читателите на Prekrasna.bg

Не че е кой знае какво откритие, но си мисля, че е важно човек да бъде в хармония със себе си. Това е и моето пожелание към всички ваши читатели. Мисля си, че ако са в хармония със себе си, останалото може би идва от само себе си – успехът, любовта, щастието и т.н.

loading...

One comment

  1. Stefan Kisiov e strahoten pisatel preporuchvam go na vsi4ki!!! 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*