Home / Споделено / Исках щастие, получих само обиди

Исках щастие, получих само обиди

С него се видяхме отново на срещата по случай 20 г. от завършване на гимназията. Беше си същият, само малко понаедрял и прошарен, а очите – големи и тъжни, както преди, все така ме изгаряха. Покани ме на танц както в годините, когато бяхме заедно. Усетих топлината, дъха му, силата му. При допира му тялото ми отново потръпна. Сякаш времето се върна назад и отново го пожелах в мечтите си.

Не си спомням защо се разделихме. Три години бяхме почти семейство. Градяхме планове за бъдещето – малка къща с градинка, магазинче за цветя и козметика, измисляхме имена за децата си. После… нямаше после. Той просто изчезна. След няколко чаши вино и няколко танца и двамата бяхме наясно, че слагаме ново начало. След половин година вече живеехме заедно в неговия град, в неговия дом.

Жена му беше починала, а аз така и не намерих мъж, с когото да свия гнездо и да родя деца. Дотук добре, но

Разделихме се, защото той така поиска

Разделихме се, защото той така поиска

Исках щастие, получих само обиди

нещата не седяха толкова просто. Той имаше двама сина – на 16 и 18. Не се опитвах да заместя майка им, дори не си го и помислях. Просто исках да бъдем приятели, да се разбираме и да ме приемат в живота си. За да се справя, опитах да ги спечеля по всякакъв начин. Обграждах ги с внимание, обгрижвах ги, купувах им подаръци, правех компромиси в името на мира. Но вместо да се сближаваме с момчетата, все повече се отдалечавахме. Особено когато ни гостуваха родителите на починалата им майка. Уважавах и тях, доколкото беше възможно. Нали бяха част от семейството.

С времето стана все по-невъзможно да се справям, защото така и не свикнах с новия град, с работата, със съседите, с къщата. Все пак вече бях на 38. А това, че непрекъснато полагах усилия, за да се харесам на всички, започна да ми идва в повече и да се дразня от елементарни неща. На всичкото отгоре голямото момче започна да води вкъщи гаджето си, докато бях на работа. Търкаляха се на нашата спалня, в нашите чаршафи. А приятелката му ползваше козметиката, гребените, чехлите ми и така шеташе из кухнята, че чистех след нея с часове.

Малкият пък непрекъснато проявяваше претенции към дрехите, които му купувах, и храната. Но аз нямаше как да готвя като починалата му майка. Постоянно ми натякваше, че тя била домакиня, не ходела на работа и се грижела за дома и децата. Мълчах си до едно време. После се пробвах лъжичка по лъжичка да споделя проблемите със съпруга си, но той изобщо не искаше да ме слуша и отклоняваше темата.

Много ми се искаше да се сближа и със съседите, защото – знае се – съседът е повече и от роднина. Но и там не ми се получаваше, защото те веднага започваха да коментират в идеална светлина покойницата. Аз обаче бях живата и не бях преставала да обичам този мъж в годините. Исках да живея с него, затова приех децата му, роднините, приятелите, смених града и работата.

Реших, че ако си родим свое дете, нещата ще се променят към по-добро, и всички най-после ще започнат да ме уважават. Но бях изумена, когато той категорично заяви, че вече има деца и не иска повече. А аз – къде бях аз? Нямах свои деца и исках да стана майка. След този разговор всичко между нас като че ли тръгна стремглаво надолу. Любимият ми не беше същият, когото познавах от детството си. Животът го беше променил и той не ме уважаваше, а може би не ме и обичаше. Започна да ми търси кусури в домакинството като момчетата и колкото и да се стараех, все нещо не беше както трябва.

Чашата преля, когато една вечер, връщайки се от работа, заварих гаджето на големия да се разхожда вкъщи с халата ми за баня. Изпаднах в ужас – та това беше нещо много лично, все едно ми беше обула гащите! А и колко ли пъти го беше обличала, без изобщо да знам?! С възможно най-спокойния тон се опитах да й кажа, че така не се прави, че не ми харесва да ми пипа нещата. Тя обаче нагло се изсмя да си гледам работата. Какво й бях направила, че се държеше така с мен? Та тя се търкаляше в спалното ми бельо, хранех я и я перях като свое дете! Изпуснах си нервите и се развиках. Тогава мъжът ми излезе от кухнята и, разбрал-недоразбрал, ме нападна. Млъкнах изумена. Това ли беше моята любов, моята закрила, моят живот? Почти не чувах какво ми говори. Последното, което помня, е, че ме нарече мърла. Изкрещя ми да напусна дома му и започна да ми хвърля вещите. Взех си само дамската чанта и изхвърчах навън така, както бях облечена по домашному. Качих се на първия влак и се прибрах при родителите си. На другия ден той изпрати нещата ми по куриер.

Времето лекува. Вече не мисля за него. И вярвам, че все ще намеря някого, който да ме обича такава, каквато съм.

Милена

Споделете и вие това, което ви радва или натъжава, на info@prekrasna.bg

loading...

One comment

  1. Радостина Георгиева

    Колко тъжно! Но…..горе главата! Когато губиш,не знаеш какво печелиш! А някъде там…напред във времето…те чака ТОЙ,за да те обича такава,каквато си! Просто не се отчайвай и не спирай да го търсиш!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*