Цяла вечер плаках: Мъжът ми е изхвърлил любимото ми цвете!

Толкова много ме радваше това растение

Някога баща ми обичаше да казва, че всеки си е луд посвоему. Е, макар да наближавам 50-те, и аз си имам своята лудост – цветята. Да, тъкмо така мога да я нарека, защото не е просто слабост или хоби, а нещо, което прогонва здравия ми разум, макар да минавам за улегнала и силна жена. Това е любов, която е по-силна от мен самата.

Със семейството ми живеем в тристаен апартамент – две спални, хол и кухня. Изброявам ги, защото всички те – заедно с терасите, коридорите и банята дори – са пълни с цветя.

Отнемат ми часове, докато ги полея и почистя от увехналите листа, но така си почивам най-добре. Съпругът ми и двете ни момчета постоянно се сърдят и повтарят, че вече прекалявам, но не могат да оборят аргумента ми – по-добре красиви цветя, отколкото ненужни вещи. Така смятам.

За мен растенията са живи същества, дишат също като нас и влияят прекрасно на здравето ни.

Разбирам, че на моите мъже им тежи да ме заместват в грижите, когато ме няма, но това се случва толкова рядко – най-много веднъж в годината да отида на санаториум и 2-3 уикенда да гостувам на нашите в провинцията.

През останалото време наред с цялото домакинство се справям и със своята прекрасна домашна градина.

Последния път обаче се случи нещо, което много ме разстрои. Още щом се прибрах и влязох в хола, забелязах, че най-голямата ми саксия с юка, красива като палма, я няма. Веднага попитах мъжа си къде е, а той започна да мънка, че като чистил с прахосмукачката, я съборил и тя се счупила. Изхвърлил я заедно с растението.

Сърцето ме заболя от болка, сякаш бях изгубила близък човек.

Вдигнах кръвно и цяла вечер плаках. През следващите два дни дума не обелих. Как ли не се опита да ме утешава моят, не спираше да ме моли за прошка, но аз не му обръщах никакво внимание.

Признавам, дълбоко в себе си го подозирах, че е дал палмата на някого, защото отдавна подхвърля, че не можел да излезе на терасата, без да се спъне в нея.

Обикновено му отговарям, че ако е мъж на място, досега да е построил къща.

Нали има една приказка, че всеки истински мъж трябва да построи в живота си поне една къща.

Ама в днешно време нещата отдавна не са същите – добре, че нашите ни подариха жилището, в което живеем, защото иначе едва ли щяхме да имаме и толкова.

Когато малко се успокоих, се качих на колата и отидох до една борса за цветя.

Не намерих толкова голяма юка, колкото беше станала моята.

Затова пък си купих две други – една по-малка от същия вид и друга, кокосова палма.

Само ме е яд, че ще трябва да минат години, за да пораснат отново.

Защо ви разказвам всичко това ли?

Защото в последно време кризата и забързаният ритъм на живота ни отнема щастието да се радваме на красивите неща.

А какво по-красиво от едно цвете?!

Далия

Споделете с нас вашите интересни истории на e-mail [email protected]

Снимка: Pixabay.com