Home / Споделено / Цял живот помагам на чуждите хора, но не и на близките си

Цял живот помагам на чуждите хора, но не и на близките си

Покрай болестта на моя близка често контактувах с една лекарка. Ще я нарека условно д-р Иванова. Когато всичко се размина и близката ми вече беше добре, си взех довиждане с докторката. Благодарих й за всеотдайността и за това, че и извън работното си време тя се интересуваше от пациентката си, намираше време да дойде да я види, да поговори с нея и да й вдъхне кураж, че лошото вече е зад гърба й и повече няма да има подобни проблеми. Д-р Иванова пък ми благодари за добрите думи и после каза:

„Да, аз много обичам работата си, но знаете ли, освен лекар и аз съм човек и имам своите драми. Помагам на толкова непознати хора, а когато най-близките ми хора имат нужда от мен, се случва така, че не мога да бъда до тях. От малко провинциално градче съм и когато дойдох в София, родителите ми останаха сами, защото нямам братя и сестри. Омъжих се тук и все по-рядко се прибирах в родния дом. В един момент им предложих да продадем къщата и да купим малко жилище в столицата, за да са покрай мен, но те отказаха. Не искаха да напускат града, в който бяха погребани техните родители и родителите на техните родители. В същото време

помощ близки

Нямам време за най-близките си

моите деца растяха, отглеждани почти само от съпруга ми. Аз вечно бях на дежурства, на специализации, на изпити. Искаше ми се да бъда по-добра майка, но нямаше как да се разкъсам по равно на работа и вкъщи. По-всеотдайна бях и продължавам да бъда такава към своите пациенти. Синът и дъщерята завършиха с отличен успех гимназия и станаха студенти благодарение на грижите на баща си. Казват, че ме разбират и не ми се сърдят, задето нищо не споделих от тийнейджърските им проблеми, и знам, че ако имат нужда от нещо, ще се обърнат не към мен, а към мъжа ми. Защото го чувстват по-близък. Когато сме заедно цялото семейство – нещо, което се случва много рядко, обикновено разговарят и се шегуват с баща си. С мен няма какво да си кажат.

Преди време един след друг си отидоха майка ми и баща ми. Нито с единия, нито с другия успях да се сбогувам, защото пристигнах късно. Единственото, което можах да направя за тях накрая, беше да ги погреба до родителите им – такова беше желанието им. Продължавам да работя много, това умея. Но понякога се чувствам ужасно виновна пред семейството си. И се питам дали щях да бъда толкова добра лекарка, ако не оставах часове след работа, не разлиствах учебниците в търсене на нов метод, с който да помогна на своите пациенти. Знам отговора – не, нямаше да бъда. Но след този отговор идва и другият. Че станах добра лекарка, защото платих цената да бъда лоша майка и дъщеря. А това е тежка цена, повярвайте.“

А.

Можете да ни пишете на info@prekrasna.bg

loading...

One comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*