6 години се питах: Защо снахата беше толкова враждебна към нас?

Не бях разговаряла със сина си Теодор от шест години. Дори не бях поканена на сватбата му. Знаех, че за това е виновна снаха ми Соня. Не разбирах защо, но заради нея страдах много.

Със съпруга ми имаме три момчета, а той има син и от първия си брак. Разбира се, обичам всичките си деца, но Теодор, най-големият, беше толкова желан, че си остана моята гордост.

Преди шест години Теодор срещна бъдещата си съпруга. Още в самото начало нещата тръгнаха зле. Първото ми впечатление от нея беше по-скоро положително. Първото й посещение в дома ни премина без проблеми. Нещата започнаха да се влошават от втория път. Бяхме на масата, когато тя изведнъж каза на Теодор: „Много лошо се обличаш. Ще ти подаря хубави дрехи“. Той отвърна: „Не е нужно да ми подаряваш каквото и да било, всеки си има вкус“. Взех неговата страна. Соня се намуси, но нищо не каза.

На следващия ден Теодор ме целуна за довиждане, а Соня дори не се приближи до мен. В този момент не осъзнавах какво точно се е случило. Едва по-късно разбрах, че с една-единствена забележка съм си навлякла гнева на снаха ми.

След няколко месеца необичайно мълчание Теодор ни покани на гости за рождения си ден в Пловдив – тя беше от там. С мъжа ми бяхме предвидили да отседнем в хотел и да оставим младите да се забавляват, но Теодор настоя да пренощуваме в дома на Соня, като ни предупреди, че едва ли ще я видим, тъй като имала ангажимент в магазина на родителите си.

На обяд трябваше всички да се съберем в един ресторант, но тя не дойде. Няколко дни по-късно Теодор ми каза: „Мамо, ще се оженя за Соня“. После добави, че не иска голяма сватба, а съвсем малко тържество. Това не ме притесняваше, казах му, че се радвам за него.

След седмица той ми се обади и каза, че Соня не желае аз да присъствам на сватбата. Беше канен само мъжът ми. Братята му също не бяха допуснати. Нямам думи да опиша това, което изживях в този момент. Подадох телефона на мъжа ми, който каза на Теодор, че няма да ходи на никаква сватба без мен и децата. Теодор му затвори телефона разгневен.

През следващите дни снаха ми се опита да се свърже с мен, но всеки път попадаше на мъжа ми. Накрая ме улучи и с много неприятен тон извика: „Е-е, най-после!“ Бях насъбрала толкова гняв, че не издържах и й казах: „Знаеш ли, не искам повече и да чуя за теб!“ Това беше последният ни разговор.

Скоро след това те заминаха за Белгия. В продължение на две години нямахме никакви новини от тях. Моята сестра им писа, а Соня й отговори: „Теодор вече има ново семейство“. Всъщност синът ми запази контакт само с брат си Васил, когото виждаше от време на време, но никога повече не се появи при нас. И така шест години.

Опитах се да се свържа с Теодор преди няколко месеца, защото ужасно ми липсваше. Написах две извинителни писма – едното на Теодор, другото на Соня. Не получих никакъв отговор.

Когато майка ми почина преди три години, Теодор не дойде на погребението. Не се появи и когато загубих по-голямата си сестра. За последните шест години получихме от него само един есемес за рождения ден на мъжа ми. И оттогава – мълчание.

Имам чувството, че част от мен умря. Случайно разбрах, че са се преместили в друг град, но дори не знам кой е той. Всеки ден мисля за Теодор. Най-лошото е, че дори не разбирам защо стигнахме дотук. Дълго мислех, че Соня го манипулира, че го иска само за себе си. Питах се: защо е толкова враждебна към нас? Не знам, защото тя никога не пожела да ми каже. Може би аз самата подходих грешно от самото начало. Как ми се иска всичко да беше потръгнало по различен начин!

Преди два месеца със съпруга ми се отправихме на кратко пътешествие до Белгия – спечелихме го от една томбола. И както си ходехме по една от уличките на поредното градче от маршрута, спряхме на една детска площадка. Загледахме се и се размечтахме за внуци… Едно симпатично момченце се приближи към нас, гонейки топката си. Толкова приличаше на сина ми като малък! Усмихнах се, съпругът ми подритна топката на хлапето, а то я върна – заиграха се… След минута някой повика детето: „Емил!“…

Не можех да повярвам на тази случайност – насреща идваха синът ми и Соня! След като се хвърлихме в прегръдки, последва поток от думи, в които всички ние сякаш се загубихме. И те, и ние толкова бяхме се затворили в себе си, че бяхме спрели да се опитваме да общуваме… Да, признавам си, ако някой ми беше казал „не искам повече и да чуя за теб“, едва ли бих се опитала. Но си дадох сметка за това чак след дългата раздяла със сина си и неговото семейство. Те също бяха минали през труден етап. Но с въпроса си „къде са дядо и баба“, внукът ни ги беше накарал да премислят. Явно всички бяхме помъдрели и искахме да забравим миналото.

Изоставихме екскурзионната група и останахме в малкото белгийско градче, където сякаш започнахме всичко отначало – променени, търсещи разбиране.

Сега наваксваме пропуснатите години и се радваме на взаимна обич и уважение.

Емилия П., 52 г.

Историята е публикувана в сп.„Жуpнaл“

Снимка: Pixabay.com