Господ си знае работата: След 13 години прегърнах любимата си!

Предстоеше ми абитуриентският бал и макар че си нямах момиче, това беше за мен вълнуващо събитие.

Казвах си, че Господ си знае работата и когато дойде времето, някак ще ми покаже с кое момиче да танцувам цяла нощ.

Когато дойде важният ден, облякох красив костюм и с благословията на семейството и близките си тръгнах към заведението, където щяхме да празнуваме.

Още в началото на вечерта вниманието ми привлече едно момиче от съседния клас, което също като мен беше само.

Бях я срещал и преди, знаех, че се казва Надя, но с нея никога не бяхме разменяли и дума.

Едва на бала забелязах, че е стройна, красива, усмихната.

И имаше прекрасна руса коса, която като водопад падаше до кръста й.

Приближих се, поканих я и… цяла вечер танцувах само с нея. На следващата сутрин знаех, че тя е моето момиче. Влюбих се – точно на бала, точно в нея, точно когато всеки трябваше да си поеме по пътя. Вече не можех нито да спя, нито да се храня, нито да дишам без нея.

Но Надя не мислеше така и не изпитваше същите чувства. От познати научих, че има сериозен приятел, за когото смятала да се омъжи, след като той завърши образованието си и се върне в града.

Тя го чака цели две години, а аз цели две години висях пред дома й, следвах я отдалече, когато излизаше, криех се, за да не ме забележи.

В същото време толкова ми се искаше да ме види, да ме попита какво правя, да й призная, че не мога да живея без нея.

Това беше самата истина – колкото повече я гледах, толкова повече се влюбвах. Все едно някой ми беше направил магия за любов. Любов, която тогава не й признах. Когато се омъжи за другия, дори присъствах на сватбата им… отдалече.

Бях решил обаче, че ще я чакам, че ако имам жена, тя ще е.

Опитах и с други момичета, но нито с едно не се получи сериозна връзка.

Така в чакане и лутане минаха цели 13 години. И тогава се случи нещастието – Надя и мъжът й катастрофираха.

Той почина в болницата, а тя продължи живота си с патерици. Ако и това не е ирония на съдбата – след толкова време отново имах шанс да бъда с любимата си жена. Но ми предстоеше още дълго да чакам, докато Надя ме приеме.

Едва на 35 години се сбъдна мечтата ми да прегърна своята любима.

Надя нямаше деца от съпруга си, след катастрофата нямахме шанс и за свое дете. Това не ми пречеше да я обичам.

И патериците, които не махна до последно, не ми пречеха да съм щастлив с нея. Да обожавам прекрасната й дълга руса коса и да мечтая да се потопя в нея…

С Надя живяхме щастливо цели 10 години.

После дойде поредното изпитание – тя се разболя, наложи се операция, после химиотерапия, до която така и не стигна. Дали се страхуваше, или усещаше, че дните й са преброени, не знам. Жена ми отказа и не се подложи на това лечение.

Направи друго – отряза косата си.

Мога да кажа, че на моята любима и момчешката прическа й отиваше. Преди да я попитам защо го е направила, Надя настоя от косата й да направят перука за жена, която се бори с рака и има шансове да победи болестта.

Тя знаеше, че за нея е много късно, и вместо да загуби разкошните си руси къдрици, ги отряза и ги подари.

Как можех да не обичам тази жена?

Ако трябваше да започна всичко отначало, по същия начин щях да изживея всеки ден и всяка нощ, защото Надя беше моят живот.

Стефан

Снимка: Pixabay.com