Възрастна жена от Родопите ни показа какво е истинско гостоприемство

Нашата страна е прекрасна!

За това, че от три години насам с гаджето ми Лазар не ходим на море, има едно основно обяснение – моето високо кръвно и неговите ниски доходи.

Първото лято и на двамата ни беше криво, но пък тогава открихме чара на язовирите, палатките и планинското колоездене.

Миналия август целия го прекарахме в Стара планина, а тази година от средата на юни тръгнахме да обикаляме Родопите.

Не мога да опиша с думи красотите, които видяхме, и изненадите, които ни съпровождаха по маршрута.

Това е планина, която трябва да се гледа, докато ти се наситят очите, и да се диша, докато гърдите ти се напълнят.

Преди да предприемем голямата си обиколка, с Лазар, бяхме прекарали няколко уикенда на различни места в Родопите.

Затова и се върнахме за дълго.

Мислехме, че вече няма какво да ни изненада, но сгрешихме.

Минахме през спретнати, чисти и „скучни“ малки градчета.

Там спокойно можехме да оставим велосипедите си навсякъде, без да ни е страх, че някой ще ги открадне.

Първата вечер се изненадахме, но на следващата, докато обикаляхме тихите улички под звездите, видяхме една възрастна жена да седи сама на пейка пред къщата си.

Казахме й „Добър вечер“ и от този поздрав тръгна една сладка приказка, която продължи има-няма два часа.

Под забрадката й се виждаше съвсем побелялата й коса, ръцете й издаваха колко работа е минала през тях, очите й се смееха с радостта на човек, доволен от живота си.

Тя ни покани да седнем при нея, после ни заведе в къщата си…

Сложи на масата домати и чушки от градината, прясно сирене, мляко, което беше подквасила предишната вечер.

Начупи и пресен хляб – най-ароматния, който някога бяхме вкусвали…

Като ни изпрати, на вратата нашата стопанка каза: „Когато и да дойдете, влизайте. Ако чукате, може и да не ви чуя, но вратата е отключена, винаги сте добре дошли.

Ние тук така живеем – не се крием от света, не се страхуваме и не си залостваме портите…“

Гледах я, слушах я, целунах й ръка.

А като си тръгнахме, попитах Лазар това в нашата България ли се случва, в нашия XXI век ли?

Направо не беше за вярване.

Снимка: Pixabay.com

Катя

Можете и вие да споделите историята си на e-mail [email protected]