Prekrasna.bg
Парите я промениха до неузнаваемост
Никого няма да изненадам, ако кажа, че парите променят хората. Ставаме други и когато ги имаме, и когато ги нямаме. Може би никога нямаше да напиша това писмо, ако преди няколко дни моята приятелка Дида не беше прекрачила границата, която не бива да се минава.
С нея сме близки повече от 30 г. Какво ли не преживяхме заедно – любови, раздели, разводи. Имахме и добри, и лоши години. Но все си казвах: слава Богу, съдбата така подрежда живота ни, че когато едната е на дъното, другата е някъде към върха, може да подаде ръка и да помогне.
Преди да се разделя с мъжа си след дългогодишен брак, дълго пътувах с него и живях в чужбина. Дида навсякъде беше добре дошла. Тогава тя имаше много проблеми – болен съпруг, деца в трудна възраст, баща с деменция. Освен време и пари, не й стигаха сили и радости. Опитвах колкото мога да компенсирам това. И, честен кръст, никога не съм очаквала нещо в замяна.
След години, както се казва, палачинката се обърна. Съпругът и родителите й починаха в рамките на една година. Синовете й се укротиха.
А като шестица от тотото Дида наследи реституираните имоти на чичо си. Изведнъж сякаш съдбата й поднесе компенсация за всички трудности и лишения, на които я беше подложила.
Парите я промениха
И приятелката ми се втурна да живее – дрехи, обувки, разкрасяване, пътувания… Удоволствия до дупка. Не казвам това нито със завист, нито с упрек. Просто беше дошъл нейният звезден час и тя заслужаваше да му се наслади.
В това време при мен всичко се обърка.
Разведох се доста скандално. Останах сама. Фирмата, в която работех и получавах добра заплата, само за няколко месеца фалира. С други думи, останах и без пари.
С наема от апартамента на родителите си някак се оправях, но не можех да си позволя и една десета част от това, което правеше приятелката ми. Благодарна съм на Господ, че не съм изпаднала толкова, та да имам нужда тя да ме издържа.
Но тя нито веднъж не ме попита нещо трябва ли ми, някъде ходи ли ми се, дали не ми се иска да имам нова рокля за лятото или топли ботуши за зимата.
Но пък когато се записваше за поредна екскурзия или купуваше ваучер за вечеря в някой ресторант, непременно ми се обаждаше: „Хайде, де, Руми, ела с мен. Не ми се ходи сама…“
Не пита ходи ли ми се, а само че не иска да е сама… Тя се беше завъртяла в орбита, в която имаше място само за нея. Не е длъжна да ме мисли, разбира се, но все пак сме приятелки и очаквах друго.
Случаят, който ме провокира да ви пиша, е следният. Дида ме покани в скъпо кафене.
Имам хубави дрехи, избрах подходящи обувки, взех си и любимата чанта, макар че е стара. Тя, като ме видя да вадя от нея цигарите си, се развика – за какво ми бил този боклук, влачела съм тази чанта още от Африка, кога ще захвърля този парцал…
Помолих я да не крещи, не прави добро впечатление. А и чантата си е моя…
Като си тръгвахме, Дида плати масрафа, след което извади найлонов плик, изсипа в него съдържанието на чантата ми и докато разбера какво прави, тя излезе от кафенето и изхвърли чантата ми в контейнера.
След това ми махна с ръка за чао, спря едно такси и забърза към следваща си среща.
А аз си тръгнах ужасно засрамена – с найлоновия плик в ръка.
Честно, ако не рискувах да падна цялата в контейнера, щях да си извадя чантата. Погледнах, но тя беше почти на дъното, нямаше как да я взема…
Румяна
Снимка: Pixabay.com
Споделете и вие историята си на [email protected]
