Тежка съдба: Алчността го заслепи и съсипа тотално!

Румен беше единствено дете в семейството, но не се чувстваше сам, защото с братовчед си Борислав израснаха като братя…

Бяха заедно във всичко – и в щуротиите, и в свалките, и в трудностите, които една по една започнаха да ги застигат.

Най-тежко стана, когато родителите на Румен се разведоха, майка му замина с новия си мъж, а той остана с баща си. Беше му всичко – и утеха, и съдник, и боксова круша понякога.

Тогава Борислав, макар и по-малък на години, застана зад гърба на Румен и не позволи чичо му да го тормози с пиянски и комплексарски изцепки.

За да сложат край на тормоза, братовчедите запретнаха ръкави, ремонтираха тавана на семейната кооперация и си направиха малка мансарда само за тях двамата.

Когато Борислав завърши гимназията, Румен вече работеше. Понеже братовчед му стана студент, той реши да напусне фирмата и да го последва.

Заедно се установиха в Бургас, пак деляха една квартира, един хладилник, една компания.

Още докато следваше, Борислав се хвана да бъде охрана в някакъв офис и така по-спокойно покриваше разходите си.

Румен се оплакваше, че всички го цакат, защото няма висше образование. Не се поддаваше обаче на навивките на братовчед си да се хване да учи, макар и задочно.

Измързеливи се, започна много да мърмори, да завижда на Борислав, да гледа все в неговата паница.

Подгони го една нездрава амбиция да има толкова, колкото и братовчед му.

Изобщо не си даваше сметка, че се мери не с когото трябва.

Колкото повече Борислав напредваше и в ученето, и в работата, толкова повече Румен се напъваше да го настигне. Което нямаше да е лошо, ако говореше по-малко и работеше повече.

Вместо това Румен се забърка с едни бандитчета от квартала, в който живееха.

Понеже не беше лошо момче, разбираше, че вършат грозни неща, но се включваше във всяка дивотия, която правеха другите. Защото изкарваше лесни пари. Защото така можеше да харчи, без много да мисли. Защото само така можеше да настигне Борислав и дори да го надмине. Защото искаше всичко, най-вече всичко негово.

Алчността толкова го заслепи, че когато един ден братовчед му го помоли да отидат заедно да вземат колата, която си беше купил, Румен изгърмя.

Не можа да скрие завистта, разочарованието и озлоблението си към Борислав.

Дори не се насили да изглежда доволен от това, че единственият му близък човек успява и върви напред. Точно обратното – за да не остане по-назад, взе някакъв съмнителен бърз кредит и си купи някаква пълна трошка, която му продадоха за кола.

Не се вслуша в нито един приятелски съвет – да изчака, да огледа, да направи по-добър избор.

Скоростта, с която догонваше Борислав, не обещаваше нищо добро.

За да има всичко, Румен беше готов да мине и през трупове. Кого ли не предаде, за да задоволи егото и алчността си!

Умът му беше тотално замъглен от желанието да има – много, всичко, дори излишни неща и вещи, от които няма нужда, щом… ги има другият.

Страстта да притежава, и то много, го промени. Сякаш някой подмени душата му.

У Румен не остана нито съчувствие, нито добрина, да не говорим за обич и готовност да помогне на приятел.

Той сам превърна света в писта, а връзките с хората – в състезание.

И понеже искаше винаги и на всяка цена да бъде най – и пръв, не усети приближаващата опасност – разби себе си, разби живота си, разби мечтите си.

Остана сам – като забравен катастрофирал болид, изхвърлен и от пътя, и от сърцата на феновете. Алчността наистина помита всичко по пътя си.

Източник:Л.драма

Снимка: Pixabay.com