Prekrasna.bg
Радвам се, че нещата се промениха
Спомням си точния момент, в който започна всичко. Най-голямата ми дъщеря Ива едва беше навършила седмица, когато чух Мишо, мъжът ми, да хлопва външната врата на прибиране.
Чух го и да пита майка ми: „Къде е тя?“. Аз се засмях и тръгнах да го посрещна… Той обаче мина покрай мен, без изобщо да ми обърне внимание, и се завтече директно към креватчето на бебето.
Едва тогава проумях, че „тя“ не бях аз… Сърцето ми се сви от лошо предчувствие – разбрах, че това е началото на края на връзката със съпруга ми.
На първо място
Още преди да се оженим с Мишо, направихме консултация с психолог. Искахме да научим повече за изграждането на пълноценни отношения. И тогава специалистът ни обясни, че най-важното е винаги да се поставяме един друг на първо място, после деца, родители, приятели.
Всички те трябва да са след нас двамата.
Още тогава се зачудих как ще съумея да предпочета съпруга си пред децата си (неродени все още), струваше ми се ненормално. А какво се оказа – Мишо беше този, който забрави за нас, щом видя новородената си дъщеря.
Малко след раждането на Ива забременях с второто ни дете – Николай, а не след дълго се роди и Яна. За по-малко от 4 години станахме родители на три деца. Семейният ни живот се превърна в низ от безсънни нощи и грижи, за романтика и спокойни разговори изобщо не ни оставаше време. Близките и приятелите ми казваха, че това е нормално, че като поотраснат децата, нещата ще се променят.
А и всички ми завиждаха, че съм женена за толкова всеотдаен баща като Мишо. Той редовно поемаше късните хранения на малките, оставяйки ме да се наспя, и въобще всячески се включваше в грижите за децата.
Но за мен не беше нормално да спя сама в леглото, докато съпругът ми храни, повива или приспива някое от децата. Сърцето ми направо се късаше от болка заради усещането, че все повече губя съпруга си.
А и приятелките ми не ме разбираха изобщо. Повечето от тях имаха точно обратния проблем.
Мъжете им изобщо нямаха желание да дундуркат бебета и да се включват в грижите за тях.
Така че освен всичко изпитвах и чувство на вина заради своята неблагодарност към полаганите от Мишо усилия.
С времето нещата не се промениха
Както ме съветваха всички, а и понеже не виждах какъв друг избор имам, аз просто чаках времето да ми помогне. Надявах се, че като поотраснат децата и станат по-самостоятелни, с Мишо ще имаме повече време за себе си.
Месеците отлитаха, децата започнаха да спят спокойно по цели нощи, но вместо мъжът ми да започне да отделя повече време за мен, той вечно беше зает с нови начини да бъде по-добър родител. За капак на всичко и децата определено го предпочитаха.
Спасихме брака си!
Аз бях строгата, тази, която налага правилата, изисква от тях да изпълняват задълженията си, кара се, наказва.
А Мишо – беше веселият и всеопрощаващ родител, този, с когото децата винаги можеха да се закачат и да играят. Това, разбира се, още повече усилваше чувството ми за самота и болка.
Бях гост в собствения си дом
Вече се чувствах напълно излишна. Не знаех какво да правя, живеех ден за ден, отпусната по течението на случващото се и с все по-осезаемо чувство за загуба. Липсваше ми съпругът, за когото се ожених и когото продължавах все така да обичам. Опитах дори неколкократно да поговоря с него да му обясня, че имам нужда от неговото внимание. Но това само влошаваше нещата, защото Мишо не проумяваше какво ме мъчи и обикновено моите опити да оправя нещата завършваха със скандал.
Отделно, приятелките ми продължаваха да ми отказват поне емоционална подкрепа. За тях Мишо изглеждаше като идеалния мъж – склонен да поема всякакви грижи за децата. За тях аз бях голяма късметлийка и те непрекъснато ме упрекваха, че не осъзнавам щастието си и се оплаквам неоснователно.
Малкото камъче обърна колата
Не знам докога щяхме да караме по същия начин и пропастта между мен и мъжа ми да става все по-голяма… но един ден просто не издържах. Случи се докато с Мишо обсъждахме ангажиментите и графиците си. Тогава Ники влетя и прекъсна разговора ни, абсолютно неуважително. Обърнах се към сина си и го помолих да се извини, след което да бъде така добър да изчака, докато приключим разговора си с баща му, и чак тогава да търси вниманието ни.
Докато аз се опитвах да постъпя, както считах за редно и възпитателно за детето, Мишо направи точно обратното. Усмихна се на Ники и го попита какво желае.
Ето тогава усетих, че не мога да изтърпя повече. Изведнъж разбрах, че ние не само не сме партньори в любовта с Мишо. Ние изобщо вече не бяхме нито семейство, нито екип. Дори и заради децата не можехме да заемем единна позиция.
Два дни по-късно
Вече не издържах. Събрах си багажа и през сълзи на очи казах на Мишо, че го напускам. Обясних му, че не мога повече да правя компромиси, че многократно съм се опитвала да му кажа, че не се чувствам добре. Казах му, че въпреки всичко продължавам да обичам силно и него, и децата, но че просто повече не мога. След което настъпи тягостно мълчание. И аз си тръгнах.
Малко по-късно същия ден Мишо ме потърси в работата ми. Седнахме да поговорим и той се разплака. Извини ми се от все сърце и ми призна, че е осъзнал, че съм права. Разбрал е, че е бил 100% баща и едва около 10% съпруг. Обеща ми да опита да се поправи, ако се съглася да се прибера у дома.
Разбира се, след този ден нещата не станаха автоматично идеални. Просто и двамата започнахме да полагаме повече усилия в общуването си един с друг. Направихме някои малки промени в живота си. Всяка седмица имаме една вечер само за нас си, в която излизаме някъде и прекарваме време насаме, без децата.
През останалите вечери си заделяме 30 минути, в които всеки да разкаже на другия как е минал денят му и разбира се, превърнахме интимността в приоритет. Другата важна стъпка, която предприехме, е да сме единни по отношение на възпитанието на децата.
Е, балансът не е постоянен. Всъщност постигането му за нас е всекидневна битка. Понякога Мишо пак се отплесва в посоката да бъде преди всичко баща, но аз му обръщам внимание на това и той проявява разбиране. И дори не всичко да е идеално, поне вече съм убедена, че имам семейство, което заслужава абсолютно всички усилия, за да бъде поддържано.
Теодора
Снимка: Pixabay.com
