С този срам ще живея цял живот: Веднъж вече провали живота ми, втори път не бих го позволил!

В този живот всичко се заплаща…

Някои плащат по-рано, други по-късно, някои по-драматично, други – съдбоносно, а аз платих с унижение, което ще нося докато съм жива.

Наистина го обичах – него, Анатолий. Обичах всичките му страни – и амбициозността му, и пъргавия му ум, и зелените му очи, и очарователната му усмивка. Дори и непохватния начин, по който казваше „обичам те“.

И с нищо нямах вина, че той всеки ден работеше в съседния офис, излизахме по едно и също време в обедна почивка – аз с моите колеги, той – с неговите. После започнахме и да обядваме заедно – ние и те, след това аз и Анатолий се отделяхме в близкото малко ресторантче, докато накрая имах чувството, че не мога да отида на работа, без да го виждам.

Още със събуждането, след мисълта за детето, в съзнанието ми изплуваше образът му и аз мигновено имах желание да стана, да сложа най-зашеметяващите си дрехи, най-неустоимото червило и да полетя за работа.

Не знаех, че и в неговия свят вече присъства друга жена – бивша съученичка, която, влюбена в него, години търпеливо го е чакала да свият свое семейно гнездо.

Той знаеше, че съм омъжена и че нищо не може да очаква от нашата връзка и отговаряше на очакванията на тази жена.

Бяха направили годеж и планираха дата за сватба.

Когато ми съобщи за годежа и за предстоящата сватба, онемях, тичешком се затворих в офиса и се наплаках на воля.

След работа се срещнахме и той ми обясни: „Марияна, разбирам те, и аз те обичам, но ти имаш съпруг и дете. Искам и аз да създам дом, в който да ме чакат съпруга и дете“.

Вкопчих ръце в неговите и му казах, че трябва да бъде само мой и затова аз ще докажа, че ще бъда само негова, като се разведа с Красимир.

В този момент дори не помислих за мъничкото ми детенце. За да докажа думите си, вечери наред се прибирах вкъщи почти в полунощ и излизах направо сутрин. Анатолий, също влюбен в мен, повярва, че можем да си принадлежим, и развали годежа с момичето, което едва донесло куфарите си у тях, ги изнесе веднага.

На четвъртата нощ Красимир, вместо заспал в спалнята ни, ме чакаше с чаша вино в ръка в кухнята. Наля и на мен и ме попита какво става.

Със сълзи му разказах и заявих решението си. Той ме погледна не осъдително, но не и примиренчески, и ми каза, че не може да ме държи насила, но напусна ли дома ни, той ще вземе детето и никога повече няма да видя Ивета.

За първи път четях такава решителност в очите му, същата тази, заради която умирах по Анатолий.

Не можех да оставя Ивета – тя беше толкова важна в живота ми.

Отидох при Анатолий и му разказах. Плаках, молих го да ме разбере. Той ме гледаше мълчаливо, после тръшна вратата и излезе. На следващия ден разбрах, че приел място в Германия и след седмица замина.

Сърцето ми плачеше. Нямах желание за нищо. Заради Ивета се опитахме с баща й да позакърпим изпокъсаните си сърца, но кръпките силно личаха. Аз не исках вече да поглеждам мъж. За любовта мислех като за невъзможна, измислена приумица. Въпреки това преживяхме заедно 20 години. Тогава Красимир се разболя и почина.

Останахме аз и Ивета и спомените от романтиката и уюта, които носеше с присъствието си Красимир. И въпреки този спомен, аз не спирах да мисля за Анатолий и да го търся. Накрая открих телефона му. От първия ни разговор разбрах, че вече е семеен, женен за германка и има двама синове.

Беше учуден на моето обаждане, разбра, че съм вдовица. Някак неохотно се съгласи да се видим, когато си дойде в България.

Видяхме се – той още по-красив, а аз – още по-настървена да го имам. Помолих го да се виждаме от време на време, заради миналата ни любов. Каза, че много пътува, а аз го помолих да попътувам с него. Покани ме на една командировка в Кипър.

Беше резервирал отделни стаи и през нощта едва устоях да не се хвърля в обятията му в другата стая. И така три години – знаех за жена му Марлене, знаех дори, че носи снимка на тази красива жена в портфейла си.

Говореше с възхита за нея.

Много се изненадах и зарадвах, когато на поредното пътуване – този път до Париж, беше запазил обща стая. За първи път ме докосна на път за стаята. Сърцето ми подскочи лудо. Значи все още ме обичаше! Нямах търпение да се качим в стаята. Още по пътя към нея започнахме да сваляме дрехите си.

В този момент се звънна на вратата. Анатолий отвори и влезе ослепително красива жена, която той започна да милва и прегръща. Оказа се, че й е платил, за да дойде точно тази вечер. Преди да напусна апартамента, плачейки, той ми метна едни пари и каза, че с тях ми плаща разсъбличането.

Не искам да си спомням как се прибрах до България. Когато влязох вкъщи, дъщеря ми ми каза, че имам писмо. Ясно и четливо беше написал: „Веднъж вече провали живота ми, втори път не бих го позволил!“. Срамувах се от постъпката си. И с този срам ще живея цял живот.

Сега, когато видя от портфейла на някой мъж да се подава снимка на съпругата му, знам, че вероятно, за да опази нея и семейството си, е готов на всичко. А аз сложих снимка на Красимир в моя. За да ми напомня какво наистина означава любов.

Марияна

Публикувано в: „Журнал за жената“

Снимка: Pixabay.com