Prekrasna.bg
Здравейте, мили хора.
Аз съм на 15 години, казвам се Мария.
Градчето, в което живея, е много малко и всички се познават – затова ще запазя името му в тайна.
Пиша ви с молба за някакъв съвет.
Проблемите при мен започнаха преди много години и вече не знам какво да правя, за да имам и аз нормален живот. Родителите ми постоянно ми повтарят, че нищо не става от мен.
В училище се справям добре, оценките ми не са лоши. Планирам в бъдеще да се занимавам с журналистика.
Вкъщи им помагам, не им създавам проблеми, но въпреки това те продължават да ме тормозят, а това срива самочувствието ми.
Имам само една приятелка, но тя е по-голяма.
Тази година я приеха в университета и вече ще учи в друг, по-голям град.
Много се радвам за нея, но оставам съвсем сама. Забравих да спомена, че нямам братя и сестри.
Не съм щастлива
Кофтито е, че наистина не знам как да постъпя, за да се харесам най-вече на нашите.
Разбирам, че работата им е натоварена и се прибират вкъщи изтощени, но толкова ли е трудно да ми обърнат някакво внимание?!
Защо постоянно виждат грешките ми, а не обръщат никакво внимание на това, което съм направила, постигнала?!
Понякога сериозно си мисля, че нищо не става от мен.
Нали казват, че когато някой ти повтаря едно и също нещо много пъти, ти започваш да му вярваш?
Има някаква истина в това твърдение.
Знам, че самосъжалението и затварянето в себе си няма да ми помогне, но не знам как да се измъкна от това положение.
Искам нормален живот, щастливи родители и малко верни приятели.
Останалото ще го постигна сама, стига да съм здрава.
Благодаря предварително на всички за съветите.
Снимка: Pixabay.com
Намери си приятели, много приятели, и така ще можеш да компенсираш липсата на внимание от родителите си. И няма да се чувстваш сама. Те ще се радват за теб, ще те подкрепят.
И не се притеснявай, че „нищо не става от теб“. Пубертета е кофти възраст и всички се чувстват неуверени за едно или друго нещо. Тези ти думи „Искам нормален живот, щастливи родители и малко верни приятели. Останалото ще го постигна сама, стига да съм здрава.“ – показват, че не си някое мрънкало. Мисля, че наистина каквото искаш, ще успееш да си го постигнеш сама 🙂
Самочувствието ще дойде с времето, по-голяма част от нас са страдали от липса по време на юношеството. Що се отнася до родителите, отношението им може да е израз на големи очаквания. Неизбежно е ако родителите ти се интересуват от твоето развитие. Най- страшно е когато няма никакво отношение. Така, че най-добре е девойчето да осъзнае, че в живота винаги има и по-лошо.
Всъщност тези депресивни състояния са типични за пуберите, сигурен съм, че по-скоро рано от колкото късно, тя ще се превърне в прекрасна дама с високо самочувствие.
Действително, че самочувствието се подхранва от повече похвали и по-малко забележки. Искам да те насърча с нещо, което вероятно не си очаквала. Аз съм един родител, горе-долу като твоите, а дъщеря ни – единствено (засега) дете също е горе-долу в подобна ситуация, макар и на 9 г. Аз не й казвам, че нищо няма да стане от нея. Но от доста време комунтираме със съпругата си и разбирам, че без да го осъзнавам, й правя доста повече забележки, отколкото да я оценявам положително. И подобно на твоите родители, почти не намирам време да прекарвам с нея… От давна съзнавам, че това никак не е добре. Вероятно съм и перфекционист, а и дъщеря ни е много интелигентна. И понякога забравям, че е малко дете и като че ли изисквам от нея повече, отколкото тя може. Във всеки случай, всеки подобен сигнал ми действа като шамар, за да се опомня и да положа целенасочени усилия в правилната посока забележките поне да намалеят, похвалите да се увеличават, а времето, прекарано с нея също да нараства. Така че, твоята статия прави нещо много добро в случая: полива ме като със студена вода, за да ме предупреди да не продължавам да вървя неосъзнато по пътя на твоите родители, а час по-скоро да спра. Благодаря ти, Мария, че ми помогна отново да се опомня. Вероятно и още много други неща, които правиш са много значими за някого. Но ти не го предполагаш. Бих те посъветвал да опиташ да се погледнеш отстрани и да видиш колко много можеш. Вероятно отдавна помагаш на хората с неща, които не си допускала. Успех на журналистическото поприще!
здравей мила много добре те разбирам какво ти е и аз съм минала пред подобни неща ако искаш ми пиши скайп: mickie_pekova740 🙂
Отиди при професионален психолог да ти разясни отношенията с родителите. Много си права да се съмняваш, във всеки и всичко и в същото време остани спокойна. Тук някакви Николаев и ще се изказват неподготвени
И аз съм израстнал в такава среда. Изгубих 30 години от живота си за да живя, уча и работя това което са искали родителите ми и така и не получих удобрението им. След като завърших започнах работа в семейния бизнес. Бутах всичко сам и пак не бях достоен. Постоянно ми се повтаряше, че без баща ми ще си умра гладен. На 35 от няма на къде започнах наново. За 1 година без да има кой да ми казва че няма да стане и ще се проваля изградих собствен бизнес от който изкарах повече пари от колкото баща ми ми беше дал за последните 10г. Сега семейния бизнес е пред фалит и въпреки моя личен успех баща ми все още не вярва в мен и не ме слуша като му давам съвет какво да направи с неговия бизнес.
Никога не е късно да повярваш в себе си и да живееш живота който ти искаш.
Мило момиче,
Първо – не знам дали това ще те успокои, но ужасно голям процент от родителите правят това. Така са ги научили, че едва ли не ако хвалят децата си, ще ги направят разглезени лентяи.
Последствията от този тип възпитание ги виждам постоянно върху себе си и хората около мен – мъже и жени с многобройни качества, умения, таланти, които просто не знаят колко струват.
Ако мога да ти дам един съвет – не им се връзвай. Знам че не е лесно, особено на твоята възраст, където родителското одобрение е основното мерило. Аз трябваше да стана на 35+ и да погледна назад към дългия списък постижения и успехи, за да мога да кажа „Стига!“.
Най-неприятното в тази ситуация е, че те не го правят от лошотия. Много родители (далеч не само моите и твоите), упорито вярват, че така помагат на децата си да са по упорити и съответно – успешни и изобщо не си дават сметка колко тежко всъщност вредят.
Просто вярвай в себе си, следвай си пътя, такъв какъвто ТИ го избереш и не се връзвай какво говорят. Те даже не го и мислят. Убеден съм че и те обичат и те оценяват високо, а в един момент даже и ще ти се възхищават. Просто не са научени да го показват.
Дръж фронта, не се давай и както някои други са ти написали – опитай се да си намериш още приятели – поне един-двама. Важно е и помага.
Успех!