Преди 25 години мъжът ми замина в чужбина, от стрес и притеснения се разболях от рак

Здравейте! Бих искала и аз да споделя своята история и нека остана анонимна!

Имам нужда от съвет!

Ето и моята история.

Омъжих се по любов на 18 години. Бях много млада, влюбена и след година връзка решихме, че не можем един без друг… Така, аз – на 18, той – на 22, сключихме брак.

Година след това се роди детето. Всичко беше прекрасно, но дотук. Започнаха трудни години… Беше голяма инфлация, моето майчинство нищожно, неговата заплата – също. Той реши да замине в чужбина, за да печели. Аз останах сама с детето. Дори не успяхме да се опознаем напълно. И така, година след година.

Горе-долу нещата се оправиха и вече го молех да се върне при мен и детето. Имаше работа и тук. Аз също започнах да работя. С неговите и моите доходи, с помощ от родителите за детето можеше да се справим като много други семейства. Той не искаше. Останахме с едно дете, защото той не желаеше второ… Нямаше пари за друго дете. Но и с едно пак не се отказваше от чужбина. Идваше за малко и пак тръгваше.

Парите не бяха много, колкото да преживяваме нормално. Ако бяха много, щях да кажа, че си заслужава. Но пак бяхме със заеми, които и до днес плащаме – я за покрив, я за кола, я за пералня, като всички семейства в България.

Много пъти говорихме, но той така и не се прибираше. Аз сама отгледах детето, той никога не разбра кога е бил болен (не исках да го тревожа), бях и майка, и баща за домашни, за всички хубави и лоши моменти, за всички тревоги, свързани с тийнейджърските години.

Аз съм позитивен човек, винаги съм имала приятели, някои са от детството ми. Той е друг тип.

Няма нито един приятел.

Има само колеги.

След 25 години в чужбина се прибра вкъщи, но не с пари, а със заеми. Аз дори с продажба на имот от баба ми върнах част от парите. Той не спря да ми благодари и да повтаря, че ме обича. Може би е така, с нас е, не пие, не ходи никъде.

Някои ще кажат, че е мъж-мечта! Но за да поддържам този мир, и аз не трябва да ходя почти никъде!

Рядко се виждам с приятели, той не харесва никого. Сърди се, че имам такива, той самият няма нито един. След работа се прибира и ляга пред телевизора.

Аз не се гримирам, не нося хубави дрехи, защото се сърди. Заприличах на призрак.

Ям, спя, ходя на работа, готвя, чистя и толкова.

Веднъж-два пъти в годината ходим на почивка, но сами, разбира се. Няма лошо, но понякога е хубаво да си с приятели, но той не харесва никого. Все не му допадат!

Аз преглъщах всичко, за да има мир вкъщи, нали все пак не пие, не бие и т.н. Но се разболях…

Явно стресът всеки ден – работа, вкъщи, болни родители вече, грижи за всички, липса на социален живот и позитивни хора и емоции около мен, отключи заболяване. За съжаление, онкологично.

Сега не знам колко живот ми остава, но ако мога да върна времето назад, не бих живяла така!

Щях да мисля първо за себе си, след това за другите!

Детето си хвана пътя, за родителите правя всичко по силите си.

Мъжът ми, колкото и да повтаря, че ме обича, ме потиска емоционално с неговите претенции за всичко.

Ако мога да върна времето, най-вероятно бих го напуснала! Но сега нямам време за това.

Изпратете вашата история във ФБ страницата ни и ние ще я публикуваме тук.

Снимка: Pixabay.com