Prekrasna.bg
Синът ми доведе момиче в къщи, за да изгони мен. Съдбата обаче имаше други планове за нас. Не знам дали защото я приех като дъщеря, но сега живеем двете заедно, а той се скита немил-недраг в Германия.
Разведох се след 26 години брак, който се опитвах да закрепя под каква ли не форма в името на децата. Голяма грешка – насила хубост не става, а да търпиш обиди и унижения пред порасналите си рожби е още по-нелепо и безсмислено.
Дъщеря ми е по-голяма и съответно по-бързо се изнесе от „любимия“ роден дом, синът ми обаче остана и след развода. Наред с баща си, с когото делим един покрив дори като бивши съпрузи, защото имаме бракоразводно дело, но нямаме дело за подялба на имотите и той отказва да напусне, макар че апартамента ни го купиха моите родители. Аз пък нямам пари да заведа още едно дело и така заживяхме всеки в стаята си, редуваме се в банята и кухнята и гледаме да не се засичаме в коридора.
Екссъпругът ми се сети, че има дете, когато аз спрях да се грижа за него…
Момчето ни започна работа по строежите веднага след като завърши гимназия – отначало ми даваше пари за общите разходи, откакто се разведох обаче, се „ослушва“. Оказа се, че таткото, останал „сираче“, след като го изоставих, решил, че трябва да спечели сина на своя страна. Започнали да заговорничат и да си харчат парите само двамата – за биричка, за цигарки, за бензин за колата, която вече карали подред.
В същото време аз се претрепвах да изкарам някой лев, да пазарувам и да готвя, за да не ходи синът ми гладен на работа. Той ставаше и викаше на татко си, че закуската е готова, прибираше се и пак се чуваше „Баща ми, ела да вечеряме“, а на мен не ми даваше сърце да забраня на бившия си мъж да се храни от общата трапеза. Така той сядаше и ядеше, а аз излизах от кухнята, за да не ги гледам. И си оставах гладна.
Всяко зло – за добро! Вталих се и получих предложение…
Внезапно за самата мен, започнах да имам обожатели. Горчивият ми опит с мъжете отдавна ме беше накарал да загубя всякакъв интерес, но явно и не бях будила такъв към себе си, защото изглеждах доста пълна. От нерви ли, от недояждане ли – ето ме с нова фигура.
Плановете се промениха
Първо се опита да ме ухажва един стар съсед вдовец (явно се бе разчуло, че макар да живеем заедно в апартамента, сме се развели), после един колега (женен с две деца?!), но най-забавен бе един продавач на картофи от пазара в „Младост“ (човекът търсеше булка да го прибере да не пътува всеки ден от Самоков). Точно той ми даде идеята да заплаша двамата вкъщи, че ще си доведа мъж.
На него ще му готвя, слагам и вдигам масата, те да се оправят сами. Бившият ми съпруг явно се притесни – не беше вярвал, че ще се разведа наистина, но след дълги години „предупреждения“ все пак го сторих, така че вече очакваше всичко от мен. И започна надцакването – кой първи ще направи живота на другия в общия дом непоносим.
Най-младият се оказа най-бърз – синът ми пръв доведе гадже…
Зарадвах се, че е влюбен, че си е намерил момиче, без въобще да подозирам, че тя е основното оръжие във войната на баща му срещу мен. „Любящият“ татко отново го бе подучил да стори добро, като примами някоя девойка да им слугува, а аз да бъда изолирана и, по най-бърз начин, изгонена от апартамента.
Момичето беше от провинцията, отгледано от баба и дядо, родителите й имаха нови семейства, следваше и работеше, за да си плаща наема и да си посреща разходите, нямаше на кого да разчита. И изведнъж се появява моят син – принцът на белия кон, който й предлага да се премести в обширния софийски апартамент при него, защото не може да живее нито миг без нея.
Сутрин ставаше призори, за да влезе в банята, пиеше кафето си в тяхната стая, излизаше рано-рано, прибираше се само с него, ходеше на пръсти и направо се боеше да ме срещне вкъщи, сякаш бях вещица.
Да се чудиш откъде я беше намерил тази скромна второкурсничка, като ги знам днешните девойки от Студентския град. Предполагам, че не е очаквал да е толкова плаха, щом идеята е била да ме измести от ролята на господарката на дома (в моя случай – по-скоро слугинята).
Плановете на мъжете пропадаха, но синът ми май наистина започваше да се влюбва. Поотдели се от баща си, държеше се по-мило с мен, дори пазаруваше всеки ден мляко и плодове, защото момичето само това хапваше. Аз пък, от своя страна, вече въобще не готвех и така бившият ми мъж падна в собствения си капан.
Женската солидарност победи мъжката подлост!
След три месеца една вечер синът ми дойде при мен и попита: „Искаш ли да се запознаеш с Ленчето?“ Разбира се, че исках, то направо си беше ненормална ситуация до момента да живеем в един дом, без да сме се запознали.
Момичето едва ме погледна, но вече бяхме официално представени една на друга. Помислих си, че следващата стъпка ще е синът ми да обяви, че ще се женят, но вместо това той изтърси: „Да ви кажа, другата седмица заминавам за Германия, ще работя там.“
Двете ахнахме едновременно – после аз плаках в моята стая, тя – в тяхната. Не получихме повече обяснения от него, само обещанието, че след една година ще се върне със собствена кола (като че ли това ни вълнуваше – колата).
Оттогава минаха седем месеца.
Ленчето остана да живее при мен – аз настоях, разбираме се чудесно. За мое голямо облекчение, бившият ми мъж се запиля с някакъв приятел в неговата наследствена селска къща, щели да отглеждат шипки, много печелившо било, по европейски проект.
Синът ми се обажда все по-рядко, но се надявам да не е, защото ни е забравил, а защото се претрепва от работа и не му остава време за сън, камо ли за онлайн връзки. Може пък да си дойде по Коледа, да ни зарадва – мен и момичето, което го обича още…
Нина М., София
Историята е публикувана в сп.„Жуpнaл“
Снимка: Pixabay.com
