Prekrasna.bg
Никога не съм проявявал особен интерес към жените. Откакто се помня.
Не знаех защо е така, но криех това от родителите си, за да не ги разстройвам. После дойдох да живея в София и нещата станаха по-лесни – не се притеснявах толкова от своята особеност.
Приемах се такъв, какъвто съм. До деня, в който срещнах Петя.
Ако някой някога ми беше казал, че ще въздишам по стройните бедра на руса мадама, щях да го помисля за луд. Затова и първия път, когато се запознах с нея, не се притесних, не се почувствах застрашен. Макар сърцето ми да биеше от необяснимо вълнение.
Тя бе най-красивото и съвършено същество на света!
Не ви говоря за някоя празноглава красавица, а за стилна жена, с неповторимо излъчване и… аромат. Да, това е първото нещо, с което ме плени. Ароматът! Когато ходеше, около нея се носеше облак с дъх на пролетни цветя.
А гласът й буквално звънеше като нежна мелодия и разказваше истории.
Почувствах се късметлия веднага, щом я срещнах. И дори малко завидях на мъжа, който я целува и прегръща.
Заговорихме се за театър, музика, литература. Оказа се, че харесваме едни и същи неща. Дори едно и също вино. И времето мина някак неусетно.
В следващите дни пак се видяхме.
Обичам я!
Приятелите ми започнаха да се шегуват с мен. Коментираха, че съм сменил посококата, че съм им изневерил. Не бяха прави – нашето мъжко приятелство направо игнорираше жените.
Но ревността им, в която се прокрадваха някакви зли нотки, ме дразнеше. Време беше да се откопча от тяхната всепоглъщаща привързаност, да върна независимостта си. И сякаш точно това правех с Петя.
Тя беше интериорен дизайнер. И като такъв, проявяваше въображение във всеки детайл от ежедневието. Дори предложи да съживи дома ми с няколко „козметични“ промени. Приех, разбира се.
Изкушен от възможността да прекараме повече време заедно. Идваше рано сутрин, пиехме кафе, обсъждахме, после заедно обикаляхме магазините за пердета, тапети, бои. След това си приготвяхме обяд у дома, сетне хапвахме нещо сладичко в сладкарницата отсреща.
Чувствах се щастлив.
Нещо, което не бях изпитвал от… дори не помнех откога. Но изведнъж се случи нещо неловко.
Една вечер закъсняхме доста и аз й предложих да спи у нас. Тя прие с въодушевление. Решихме да си направим суши, да изпием по чаша вино. Петя се оказа майстор на азиатската кухня.
Гледах я как сръчно завива ориза във водораслите и се наслаждавах на парфюм й. После тя поиска един поднос, но за да й го подам, леко я докоснах по ръката.
Когато се обърна, устните ни почти се докоснаха. И в един миг на безумие се целунахме. После сякаш светът потъна в тишина. Не чувах дори дишането си. Тя също изглеждаше шокирана и онемяла. Тишината бе нарушена от звънкия й смях.
Смееше се, но някак притеснено и насила. Аз също реших да се направя на разсеян и предложих да сложа масата. Занесох чашите, сипах от виното. И зачаках Петя да дойде със сушито.
Тя се появи на вратата. С едната си ръка държеше подноса, а с другата бавно освобождаваше косата си от панделката, с която я беше вързала. Беше полугола. И много красива.
Отново спрях да дишам.
Нямах възможност да издам и звук.
Тя прекоси стаята с котешка походка. Изгаси лампите и запали свещ. В ушите ми звънеше странен звук. Не му обърнах внимание, защото ръцете й вече бяха върху тялото ми. Исках да кажа нещо, исках да я спра. Но в същото време усещах невероятна радост. После потънах в блаженство.
Когато се събудих, тя спеше до мен. Ръката й стискаше моята, а устните й се усмихваха. Реших, че трябва да изляза, да се махна и да помисля. Какво се случваше с мен? Нима животът ми досега бе лъжа?
Възможно ли е тази жена да го промени изцяло, из основи? Сърцето ми биеше лудо. Главата ми бучеше.
Звъннах на един приятел, женен, с две деца. Измъкнах го от леглото му и го завлякох в близкото денонощно кафе. Говорихме, говорихме.
Накрая той ми каза, че е глупаво да се притеснявам. „Наслаждавай се на момента“, бяха точните му думи. Защо пък не, може би е прав, помислих си аз. И се върнах у дома. Но нея я нямаше. Звънях й цял ден по телефона, не ми вдигна.
После ми написа, че няма нужда да я търся, щом съм пожелал да избягам от нея и от реалността.
Изпращах цветя, покани, подаръци. Накрая седнах на изтривалката пред дома й и чаках 10 часа. Когато дойде, бях заспал. Отворих очи, а тя се смееше с нейния невероятен звънлив глас.
Прегърна ме и после влязохме вътре. Оттогава не сме се разделяли.
Щастлив съм, че не позволих на страха и предразсъдъците да отнемат това щастие. Защото то може би никога повече нямаше да кацне на рамото ми…
В., София
Публикувано в: „Журнал“
Снимка: Pixabay.com
