На 40 още съм сама: С невероятно самочувствие, но с уморена осанка и тъжен поглед

За детството си не искам да говоря…

Вероятно защото в него почти нямаше говор. Имаше само хрипливи звуци, които издаваше сестра ми в опита си да каже нещо, и много, много жестомимизъм, с който всички останали се научихме да общуваме с нея.

Бяхме две средно красиви момичета, които обаче играеха все отделно от другите – те не разбираха сестра ми. Градът не беше особено голям, а мечтите ни – още по-малки от този град. Казват, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Значи аз бях малка, съвсем мъничка.

Майка ми обаче осъзна, че заради увреждането на сестра ми, може и аз да проваля живота си. И започна да ме подтиква към все по-големи цели, както и ежедневно да ми прави комплименти колко съм умна, колко съм красива. И така – до мига, в който и аз вече вярвах, че трябва да покоря столицата… Да се оттласна от инвалидното си семейство и глухотата на сестра ми, да я изпреваря в женитбата, като открия умен, добър и задължително богат мъж.

Какво ли щях да му дам в замяна? Почти не си задавах този въпрос или пък съзнателно не си отговарях на него.

Калоян се залепи за мен, като да обърка целия ход на моята житейска програма оптимум.

Обясняваше ми колко е влюбен в мен, колко са красиви очите ми, как слуша с нежност всяка изречена от мен дума. Какво ме вълнуваше обаче мен неговата оценка за красивите ми очи, като мама хиляди пъти вече ми беше казвала, че са най-страхотните на света?

Защо не исках да осъзная, колко важно е за него да говоря и как ще мога да се спася от онзи полушепот вкъщи?

Но Калоян беше от същия този неголям град – амбициозно учеше архитектура и казваше, че ще построи най-красивата къща за мен и децата ни. Имаше обикновени кафяви очи, но те бяха поели цялата нежност на света. Още в трети курс го взеха на платен стаж в една строителна компания и започна да изкарва добри пари като студент. Едва тогава, когато потекоха парите и му гарантираха работа, го допуснах в леглото си. Но твърде скоро осъзнах, че той няма собствен дом.

Вероятно цял живот щеше да строи чужди къщи, а той самият да живее под наем. На този етап обаче не можеше да ми осигури нито скъпоплатени фризьори, маникюристки и фитнес треньори, камо ли кола. Бях надценила амбициозността му.

Аз учех филология и във времето, когато професорът четеше скучна лекция по антична литература, кроях планове как да се отърва от Калоян.

Започнах да му казвам, че не е успял, че не ми харесва достатъчно, дори стигнах до там да го нарека почти некадърник.

Той чинно изтърпяваше всичко това, сподели ми дори, че майка му го е възпирала да бъде с мен заради сестра ми и заради страха от това какъв ген ще пренеса на децата си, но той не искал и да чуе – искал само мен.

Накрая започнах да не отварям, когато звънеше на вратата на квартирата ми на втория етаж в голям жилищен блок. След като беше спал една нощ като куче пред входната ми врата, на другата сутрин намерих годежен пръстен в пощенската кутия с картичка, на която пишеше: „Аз и ти можем да построим свят“.

Възрастната съседка ме молеше да го приема, защото целият вход беше засипан с любовни картички.

„Това момче е истински влюбено в теб! Кога ще намериш друг такъв?“ – увещаваше ме тя, но колкото повече ме агитираше, аз толкова повече се отдалечавах от Калоян. Какво още за един годежен пръстен?

Завърших филология, работих три години като преподавател в частна школа, после няколко години ходих на летни сезонни бригади в чужбина, а през зимата почивах. Когато това с летните лагери приключи, през пролетта започнах работа на рецепцията в малък, но нов и много спретнат хотел.

Гостите бяха впечатлени от интересната постройка, не спираха да казват, че се чувстват страхотно в уютните поли на Витоша. Аз се прекръстих от Виолета на Ивет, излизах с някои от богатите гости на хотела и полека-лека започнах, освен като рецепционистка, да се изявявам и като компаньонка за добри пари. Ползвах перфектен грим, перфектни дрехи, перфектна прическа, но от нито един от тези женени мъже не получих годежен пръстен. Говорех малко – само толкова, колкото те искат да чуят, и всички хвалеха тялото ми, но не и нежния ми глас.

А този живот можеше да е мой!

На 40 още съм сама – макар и с невероятно самочувствие, но с уморена осанка и тъжен поглед. Един от гостите ни – изискан французин, въодушевен от приказния изглед, попита съдържателя на хотела защо не отворят просторна тераса и от другата страна. Собственикът хареса идеята и потърси архитекта на хотела, за да обсъди с него евентуалното построяване на нова тераса.

На другия ден по обяд седях във фоайето на хотела, в очакване на архитекта, когато на бегом влезе малко момиченце с дълбоки очи и красиви къдрици. Попитах го как се казва и то отговори: „Виолета!“ Каза, че чака татко си. Не след дълго се появи и таткото – Калоян. Архитектът на хотела бил той. Работел като съсобственик в строителна компания с много поръчки в близки държави. Оженил се преди пет години и единствената молба към съпругата му била да кръстят дъщеричката му Виолета.

Разплаках се, а той побърза да каже: „Очите, които все търсят красота, но не могат да я разпознават, бързо се загрозяват. Не ги загрозявай и със сълзи“.

Договори се със собственика да направи проект и ако го одобри, да започнат строеж през по-слабия сезон. Прегърна Вили, както я нарече той, и отиде при съпругата си, с която явно вече бяха успели да построят един нов, свой свят.

А аз – модерната нова, но вече по-изхабена Ивет, ще продължавам да чакам годежен пръстен.

По-важното обаче е първо да се науча да разпознавам красотата, вместо да я подминавам, докато я търся. А дотогава отново ще шептя, за да мога с шепот да умиря бушуващите у мен материални страсти и недотам верни стремежи. И когато това стане, ще крещя и ще искам – но не пари, а истинска любов. И съм сигурна, че тогава отново ще съм Виолета.

Ивет

Споделете с нас своята история на [email protected]

Източник:Л.драма

Снимка: Pixabay.com