Знам, че имам специално място в сърцето му
Преди години имах много красива връзка с шефа ми, ще го нарека Людмил, който беше началник от висок ранг.
И двамата бяхме женени – с по 2 дъщери. Аз – 45-годишна, той – на 43.
Всичко продължи 5 години, докато в един момент двамата се почувствахме уморени от любовта.
Приятелството взе превес в отношенията ни и досега се виждаме – поне веднъж в месеца, на чаша кафе или вино.
Знам, че завинаги съм заела специално място в сърцето му, а за мен той е най-скъпият човек след децата ми.
Нито веднъж не хвърлихме кал върху съпрузите си, не се оплакахме от семейния си живот.
Причината да сме заедно беше само една – просто се обичахме. И то лудо!
Може би и затова срещите ни бяха наситени с адреналин.
Работех като юристка във фирмата, която той оглавяваше и това налагаше непрекъснато да съм му под ръка.
Още повече че имахме партньори в чужбина, а аз владея френски и италиански.
Подготвях и проверявах всички договори, преди той да ги подпише.
Затова не правеше впечатление, че сме непрекъснато заедно у нас и в чужбина.
Но много внимавахме и се пазехме – най-вече за да не огорчим съпрузите си и децата.
Често като се видим, се връщаме към миналото и припомняме случки от онова време, смеем се на щуротиите, които сме вършили.
Колкото и да е странно, спомените ни действат като терапия за душите на фона на сивото ежедневие.
И ни топлят седмици наред – до следващата среща…
С.
Снимка: Pixabay.com