Драмата в дома ми: Голямата любов се превърна в дълга и мъчителна агония!

Гледам за кой ли път филмирана веронската драма за Ромео и Жулиета и си казвам: „Добре, че любовта им завършва със смърт!“ А не като при мен – с дълга и мъчителна агония…

Живеем в един квартал. Той бе по-голям брат на най-добрата ми приятелка Калина, с която бяхме неразделни, докато се сродихме. Сега не мога да понасям своята етърва и от години не поддържам нормални отношения нито с нея, нито със свекърва ми. Само лицемерни роднински виждания по празници и трагични поводи.

Но като деца бяхме все заедно. Тогава не обръщах внимание на батковците, нито на по-големия й брат Митко, който бе разтворил защитен чадър над нас и никой от махалата не смееше да ни закача.

Когато станах гимназистка, все по-често забелязвах, че той предпочита да ме посрещне, като й ходех на гости, и да вдигне телефона, когато търсех Калина. В началото не обръщах внимание на кавалерското му поведение, но когато започна да ни придружава в киното, да идва с нас в дискотеката забелязах, че е станал доста красив и мъжествен.

Най-накрая доживях – покани ме на среща, която бе най-романтичното изживяване в живота ми. Едва дочаках да се обадя на Калина и да й споделя колко съм влюбена.

– И батко е луд по теб. Само ме разпитва какво правиш, какво обичаш, дали ще ти хареса… – гледаше ме заговорнически моята приятелка, която бе и първа наша сватовница.

– Представяш ли си колко хубаво би било, ако Митко се омъжи за теб – цял живот ще бъдем заедно – мечтаеше тя и аз като нея си представях бъдещето ни розово и приказно.

Всички завиждаха на голямата ни любов. Познавахме се великолепно, но не бързахме да се обвържем. Аз бях студентка в Консерваторията, постоянно пътувах, изнасях концерти с оркестъра. Той не пропускаше представленията, седеше неизменно на първия ред с огромен букет цветя и ме боготвореше. Току-що бе завършил архитектура и започна работа в престижна фирма, продължи и научна дейност и преподаваше в Университета. И двамата имахме стабилно образование и добра кариера.

Димитър бе мечтаният ерген – висок, снажен, синеок. Приличаше на древногръцки бог. Аз не му отстъпвах по нищо – нито по красота, нито по кандидати за женитба. Но ние се бяхме врекли един на друг и бе само въпрос на време кога ще минем под венчило.

Един хубав летен ден и това стана. Сватбата ни бе като по каталог, като фрагмент от вълнуващ холивудски романс.

След тържеството имахме незабравим меден месец на остров Корфу, след година се роди първата ни дъщеря, след още една – и втората. Какво повече можехме да си пожелаем? Имахме всичко – уютен дом, добри и послушни деца, нормални доходи и кариера. За всички ние бяхме еталон за идеалното семейство.

Много добро не е на добре. Не знам кога и как любовта изчезна и студенината и безразличието заеха нейното място в сърцата ни. Нито Димитър се бе променил, нито аз – и двамата сме успешни и позитивни хора.

Свекърва ми непрекъснато повтаряше, че трябва да седя вкъщи и да си гледам мъжа и децата, а не да обикалям и да свирукам, за да се правя на звезда. В същото време се захласваше по „успехите“ на Калина, която бе моя колежка, но нямаше нито моите качества, нито моите оферти за работа. Аз отказвах под натиска на съпруга ми и свекърва ми, защото една съпруга трябвало да бъде домакиня, а нея тикаха с напъни напред.

Трябваше да ходатайствам, за да уредя Калина на работа при мен и вместо благодарност получих удар под кръста. Не пропускаше постоянно да подхвърля на Димитър, че само гледам да говоря с „чуждите мъже“ в театъра. А Димитър само това чакаше. Бе толкова ревнив, че умееше от най-незначителната дребна случка да направи катастрофална драма.

Непрекъснато се оправдавах, без никаква вина. Криех се и не смеех да изпия кафе с колега, защото след това трябваше да давам седмици наред обяснения. „Щом нищо няма между вас, защо обядваш с него…“, продължаваше съпругът ми.

Опитваше се да се трови, кажех ли му, че предпочитам да се разделим, вместо да живеем така. Все се мъкнеше по лекари и охкаше, че ще получи инфаркт и ще го вкарам в гроба. А като се добавят й скандалите за имотите, за децата и репликите от типа: „Ти си мръсница, която иска да почерни брат ми“, ще разберете колко умопобъркващ бе климатът в дома ми.

Идеше ми да избягам. Толкова не можех да понасям мърморещия си съпруг и цялата му зейнала срещу мен роднинска глутница, че често си мислех да си стегна багажа и да се махна от този ад.

Да, но имах децата. Никой от близките не ме разбираше – за тях мъжът ми бе светец – хрисим, кротък и добър. Бил пазарувал, бил образцов баща, гледал си семейството. Как да им обясня, че превръщаше живота ми в кошмар? Всяка вечер се повтаряше една драма: „Ако си тръгнеш, ще си прережа вените. Ти си всичко за мен.“ И аз отстъпвах.

Съжалявах го, слушах го по навик, но това, което изпитвах към него, бе всичко друго, но не и любов. Презрение, празнота, ненавист… Мога да продължа да изброявам, но честно да ви кажа, за да не се дразня, свикнах да не забелязвам съпруга си.

Така моят Ромео се превърна за мен в нещо като въздух, като домашен аксесоар. Отказах международна кариера, защото така нареди свекърва ми. Не отидохме да живеем в столицата, защото той преотстъпи апартамента на сестра си. Тя се нуждаела, защото щяла да прави кариера в столицата. Ние сме щели да наследим от моите родители, а тя?

Така мина животът ми. Сега съм една уморена Жулиета, която ненавижда своя Ромео. Моите радости не са негови, а неговите грижи не са моите. Та какво да ви кажа за Ромео и Жулиета – добре че слагат край на живота си, защото иначе щяха да погребат завинаги любовта си.

А. М., Плевен, 60 г.

Историята е публикувана в сп.„Жуpнaл“

Снимка: Pixabay.com