Толкова бях самотна, че исках да отида в старчески дом, но в живота ми се случи чудо

Това е житейската история на Гери Илиева (дамата на снимката). Историята на една силна жена, която никога не се предава!

Тази нощ сънувах съпруга ми, който почина през 2006 година, и дълго време не можах да заспя!

Припомних си за два мои ”тъжни” спомена от началото на демокрацията, които няма да забравя и ще ги споделя!

Преди повече от тридесет години затвориха много заводи в Пловдив. Била съм ОТК, изкупувах суровини за консервна фабрика. По професия съм химичен лаборант – лаборант на пречиствателна станция, лаборант по храните, на консерви, на супи, на червения пипер, на сушените плодове и зеленчуци и др.
В един момент останах без работа! Съпругът ми беше болен, не можеше да ходи. Прочетох в пловдивски вестник, че търсят жена да мие и да чисти заведение, което беше много известно по онова време! Сега не работи, но като минавам оттам, винаги се смея!

Отидох да попитам как мога да получа тази работа! Шефът им ме попита: “Каква работа търсите?”. Аз отговорих: “Ами, да мия съдовете и да чистя…”.

Той ме изгледа с насмешка, разсмя се и ми каза: “Ама вие наистина ли?”. “Разбира се”, казах аз. А той: “Ама вие не сте за такава работа!”.

Аз пак настоявам: “Ама какво ми е? Лаборантка съм, имам здравна книжка…”.

Той пак се засмя и каза: “Ние не търсим толкова изискана жена!”. Аз съм винаги наконтена, дори когато излизам да изхвърля боклука.

“Вие сте дама, която не отговаря на този стандарт на работа!”.

Аз вместо да се разгордея, си тръгнах разплакана, че не искат да ме вземат на работа.

Вторият случай беше след смъртта на съпруга ми…

Честно ви казвам, страхувам се от самотата, страхувам се от тишината и спокойствието… Знам, че много хора предпочитат това спокойствие на село, на балкана, на тишина… Аз – точно обратното!

Искам хора около мен, шум на коли, на самолети, на музика.

Като останах сама, всеки ден ходех на гробищата. Като се прибирах вкъщи, не знаех какво да правя. Чисто и подредено ми е винаги, не бях свикнала да си готвя само за мен и се чудех как да си уплътня времето. Бях млад пенсионер на 52 години, втора категория!

Ако изляза пред блока, на пейките са само възрастни жени, които говорят за болести, за смъртници… Аз се разтрепервам още повече и се прибирам вкъщи. Лягала съм си в 16 часа и съм гледала телевизия, филми от касети… Четях книгите на Даниел Стийл, ама и те са едни тъжни…

Да ви намекна, че по онова време аз не бях свикнала да ходя по кафенета с приятелки. Ние си имахме кафемашина вкъщи и това хойкане по заведения ми беше чуждо понятие. Аз не знаех, че хората сутрин ходят да пият кафе на заведение!

Дъщеря ми със семейството си живеят в Америка. Тя ми се обажда с Патриция (внучката ми) да ме чуят и като им кажа, че съм си легнала, те ми се карат да изляза на разходка, да не се затварям вкъщи…

Един ден реших да отида и да подам документи за старчески дом! На никой не казах. Правех постъпки сама. Исках да се махна от самотата и да отида да живея там, където има много хора. И там срещнах неодобрение.

“Госпожо, вие не сте за там! Къде сте тръгнала толкова млада и изискана жена в старчески дом?!”.

Аз им казах, че не мога да живея сама. Поговорихме си и успях да ги убедя, че ще размисля, но нека да имам молба да си пазя ред. След десет месеца ми се обадиха да ме попитат какво съм решила, защото се е освободило едно място. Като ми се обадиха, все едно ми казаха, че ще ме погребват. Стана ми тъжно, разплаках се и вечерта казах на сина и снахата. Така ми се скараха и се обидиха за това, че съм допуснала, че ще отида там. Не бях казала и на дъщеря ми, защото и тя ще ме нахока.

Вярно е, че Бог се смее на плановете ни! Никога не съм си мислила, че така ще се преобърне животът ми – ще живея и ще обикалям Америка! След двадесет дена заминаваме на екскурзия в Ню Йорк за една седмица! Това ще бъде единадесетият щат на Америка, в който ще отида! След тези мои тъжни преживявания, които ви описах, ще ви опиша какво ми се случи няколко месеца по-късно.

Аз бях подала молба за старчески дом на 55 години, но животът ми се преобърна на 360 градуса! Дъщеря ми веднага започна да ми прави документи за туристическа виза за Америка! И през декември 2006 година за първи път дойдох тук. Толкова бях изплашена и страхлива, че като излизах на разходка, си записвах и номерата на къщите, откъдето минавам. Имах чувството, че всички са еднакви!

И нали съм си заклета българка, бързо започна да ми липсва България. Спомням си как един ден седнах в една градинка на едни декоративни скали. Така съм се замечтала, че не съм видяла кога до мен са се спрели двама млади хора, момиче и момче! Те ме попитаха какво правя, защо съм там и може ли да ми помогнат. Аз станах, категорично отказах и си тръгнах. Вечерта споделих с дъщеря ми. Тя ми забрани да говоря с непознати, също както казват родителите на децата си. Почувствах се, че в нейните очи вече изглеждам като дете, за което трябва да се грижи…

С нетърпение очаквахме Коледа и Нова година.

На гости ни беше един американец-пилот от друг щат, техен приятел, който трябваше да лети след два дена и остана у нас! В моя чест и за дъщеря ми той направи подарък – един час полет със самолет “Чесна” над Далас! Беше много вълнуващо преживяване, само тримата – пилотът, аз и дъщеря ми, един час във въздуха на 31.12.2006 година!

За първи път в Америка дойдох на Коледа през 2006 година! Тогава бяхме и десет дена в Лас Вегас! Този град никога не спи – денонощен живот, атракции от всички хотели…

Човек никога не знае какво го очаква и какво му е подготвила съдбата! Да не се отчайваме и да вярваме в доброто! Наистина на Коледа се случват ЧУДЕСА!

Гери Илиева