Случи се нещо необратимо! Искам да се разведа, но не мога!

Двата почивни дни, които прекарах с Мишо, бяха най-хубавите в живота ми.

Толкова бе различен от съпруга ми Георги. Не изпитвах никакви скрупули. Може би известни угризения заради децата, но нищо повече.

От петък вечер бяха при родителите ми. Не бях им се обаждала оттогава.

Към десет часа Георги ми позвъни, обаждаше се от някакво крайпътно заведение.

Набързо ми обясни, че ще мине покрай родителите ми.

„Ще взема децата и ще те изчакам да се прибереш. После трябва да намина до работата.“ И толкова, без нито една мила дума.

Така бе от месеци, двамата разговаряхме само за делови неща и нищо повече. Привидно животът ни изглеждаше наред, но само привидно.

„Моля те, Соня, разведи се“, горещо ме молеше Мишо.

„Много ми липсваш. Тежи ми всяка минута, която прекарвам далеч от теб“, говореше ми нежно той. „Искам да си до мен всеки ден. Моля те, Соня, разведи се.“

Нежността на Мишо ме покори още от първата минута, когато го видях. Отдавна го обичах, обичах го с всяка фибра на тялото си.

„Обещавам ти да говоря с Георги“, казах последния път. Като че ме бе споходило чудо.

След всичките тези „празни“ години, които бях прекарала с Георги, животът ми отново имаше смисъл. С Георги душата ми страдаше.

Но надеждите ми за нов живот се сгромолясаха бързо. След едно телефонно обаждане от болницата. Позвъни ми една лекарка.

Мъжът ми се ударил с колата в камион.

Състоянието му било сериозно. Много сериозно. Направо рухнах!!!

Отидох в болницата, дойдоха и родителите ми. Съпругът ми лежеше целият омотан в бинтове и превръзки, изглеждаше като мумия. Беше изпаднал в кома. Вледених се от ужас. Пребледнях като платно, докато го гледах през стъклото. Бях объркана.

„Ще оживее“, успокояваше ме лекарката. На каква цена обаче? Разбрах, че ще остане парализиран за цял живот. Подпрях се на ръката на мама, не можех да стоя права, трябваше да седна. Ледена пот изби по гърба ми.

Георги няма да може да се оправя без мен.

Цял живот… Мама ме прегърна и нежно започна да гали косата ми. Треперех цялата. „Ще ти помагаме, доколкото можем“, шепнеше ми тя.

Как да кажа истината на родителите си? Как да им призная, че ми е жал за Георги, но че обичам друг?! И можех ли да го изоставя в тази ситуация?

Тези въпроси ме терзаеха ден и нощ. Нямах смелост да ги споделя с друг. Не исках да обременявам дори Мишо. И без това той не можеше да ми помогне. Сама трябваше да взема решението.

„Радвам се, че те има…“, прошепна мъжът ми и стиска ръката ми.

Когато Георги излезе от комата, се взрях в тъжните му очи. Той едва намери сили да стигне ръката ми. „Така се радвам, че те има“, бавно изрече той. В този миг се почувствах ужасно, вероятно така се чувстват предателите.

Излязох с натежало сърце и дълбоко поех свежия февруарски въздух. Всичко в мен безмълвно крещеше. Не! Георги няма право да разполага с живота ми. Не може да няма някакво решение, мислех си аз. За Георги, за Мишо и за мен.

Тръгнах бавно към близката градинка. Беше ми повече от ясно, че ме чака труден период.

Щях да се грижа за Георги, знаех си. Но обичам Мишо и не мога да се откажа от него. Така ми се иска да не разочаровам нито единия, нито другия…

Соня

Снимка: Pixabay.com