Покрай болестта на моя близка често контактувах с една лекарка. Ще я нарека условно д-р Иванова.
Когато всичко се размина и близката ми вече беше добре, си взех довиждане с докторката.
Благодарих й за всеотдайността и за това, че и извън работното си време тя се интересуваше от пациентката си, намираше време да дойде да я види, да поговори с нея и да й вдъхне кураж, че лошото вече е зад гърба й и повече няма да има подобни проблеми.
Д-р Иванова пък ми благодари за добрите думи и после каза:
„Да, аз много обичам работата си, но знаете ли, освен лекар и аз съм човек и имам своите драми. Помагам на толкова непознати хора, а когато най-близките ми хора имат нужда от мен, се случва така, че не мога да бъда до тях.
От малко провинциално градче съм и когато дойдох в София, родителите ми останаха сами, защото нямам братя и сестри.
Омъжих се тук и все по-рядко се прибирах в родния дом. В един момент им предложих да продадем къщата и да купим малко жилище в столицата, за да са покрай мен, но те отказаха. Не искаха да напускат града, в който бяха погребани техните родители и родителите на техните родители.
В същото време моите деца растяха, отглеждани почти само от съпруга ми. Аз вечно бях на дежурства, на специализации, на изпити. Искаше ми се да бъда по-добра майка, но нямаше как да се разкъсам по равно на работа и вкъщи. По-всеотдайна бях и продължавам да бъда такава към своите пациенти.
Синът и дъщерята завършиха с отличен успех гимназия и станаха студенти, благодарение на грижите на баща си.
Казват, че ме разбират и не ми се сърдят, задето нищо не споделих от тийнейджърските им проблеми, и знам, че ако имат нужда от нещо, ще се обърнат не към мен, а към мъжа ми. Защото го чувстват по-близък.
Когато сме заедно цялото семейство – нещо, което се случва много рядко, обикновено разговарят и се шегуват с баща си.
С мен няма какво да си кажат.
Преди време един след друг си отидоха майка ми и баща ми.
Нито с единия, нито с другия успях да се сбогувам, защото пристигнах късно.
Единственото, което можах да направя за тях накрая, беше да ги погреба до родителите им – такова беше желанието им.
Продължавам да работя много, това умея.
Но понякога се чувствам ужасно виновна пред семейството си.
И се питам дали щях да бъда толкова добра лекарка, ако не оставах часове след работа, не разлиствах учебниците в търсене на нов метод, с който да помогна на своите пациенти.
Знам отговора – не, нямаше да бъда.
Но след този отговор идва и другият. Че станах добра лекарка, защото платих цената да бъда лоша майка и дъщеря.
А това е тежка цена, повярвайте.“
А.
Снимка: Pixabay.com
taka e
Въпрос на личен избор. Можете да продължите по същия път или да потърсите баланс.