Родена съм в София, но той иска да живеем на село! Как да постъпя?

Тази моя изповед не е оплакване, просто имам нужда да излея душата си…

Изповед на една 50-годишна самотна жена, която най-накрая намери любовта на живота си.

Запознахме се преди известно време.

Месеци наред се чувахме само по телефона или си пишехме по скайп, а после започнахме да се срещаме в София за по една-две вечери.

Когато Кольо ме покани на гости в градчето, където живее, бях много щастлива.

Запознах се и с майка му, която отдавна искала да го види задомен. Тя е добра възрастна жена, вдовица.

Имат хубава къща, голям двор с цветя и овошки.

Майка му все си намира работа из къщата, а Кольо работи в цех за производство на колбаси.

Нямах никакво намерение да живея там. Софиянка съм все пак, имам собствено жилище и нормалното според мен беше той да дойде при мен. Кольо обаче отказа!

Не можел да остави майка си сама на стари години, пък и сестра му отдавна живеела в чужбина.

Все пак реших да опитам, и без това месеци наред съм безработна.

В края на юли той дойде да ме вземе с колата, натоварих два куфара дрехи и поехме към Балкана.

Първите две-три седмици беше прекрасно – плодове в градината, колкото искаш, красиви цветя, чисто и спокойно е.

Мен не ме караха нищо да върша, стигаше им само да готвя.

След първия месец обаче изплюха камъчето – къщата, в която се пренесох, била вече на сестра му, прехвърлили я с покупко-продажба, а за Кольо оставала другата им къща – в близко село, на 10 километра от града.

Отидохме един ден да я видим и, честно казано, не знам как издържах да не си тръгна веднага.

Става въпрос за една 100-годишна съборетина, за която, ако искаме да живеем там, трябват поне 10 000 лева за ремонт.

Попитах го как мисли да я караме занапред, а той отдавна бил готов с отговора – ще живеем на село и с колата ще пътуваме до града.

Можел и работа да ми намери, защото имал доста връзки.

Помолих го за време, да помисля, макар че на село аз нито мога, нито искам да живея.

Въобще, имах други планове за нас двамата.

Представях си, че през зимата ще се прибираме в София, а през лятото ще ходим в градчето му, но чак на село за постоянно – няма как да стане.

А и проблемът с работата не е маловажен.

Нали все пак отнякъде трябва да се изкарват пари.

Давам под наем един наследствен имот, ама парите доникъде не ми стигат. Добре поне, че и аз като него нямам деца.

От месец съм в София и още не съм взела решение, но Кольо е категоричен, че засега е най-добре да останем при майка му, сестра му нямало да се сърди, пък после ще му мислим.

Аз обаче такива работи не обичам. Искам си наш дом, наше семейство.

За чужди къщи пари не желая да давам.

Зори

Снимка: Pixabay.com