Home / Споделено / Моята история за щастлив живот – ето какво направих

Моята история за щастлив живот – ето какво направих

Историята не е една, много са. Опитах се да ги събера в една книга, която да остане след мен

Обичам да разгръщам старите албуми с черно-бели снимки. Всяка една ми разказва истории – някои забавни, други просто бележещи етап от моето развитие. След време, когато се родиха моите деца, не се поколебах да направя и за тях такива албуми, проследяващи първите им стъпки в живота. Те вече са големи, но пазят албумите като скъп спомен. И тъй като съпругът ми отдавна почина, а децата вече имат свои семейства, свободното ми време е твърде много. И точно тогава се роди тази идея. Да напиша книга, вдъхновена от спомените от снимките от най-щастливите и важни за мен събития – за да остане като още един спомен след време.

Първи стъпки

Не си мислете, че помня толкова далеч назад във времето. Не, разбира се. Става дума за едни други първи стъпки, когато за първи път се качих на влак. Очаквах с огромно нетърпение това пътешествие. Трябваше да пътуваме до Бургас, а после с автобус до Поморие, защото родителите ми имаха карта за почивка. Честно казано, чаках с повече желание срещата с влака, отколкото срещата с морето. И това се оказа любов от пръв поглед. Защо съм нарекла „Първи стъпки“ снимката си от качването на влака?

На нея съм широко усмихната и толкова щастлива. Но не това е важното. Тази снимка отбеляза не само моето първо пътешествие с влак, а първите ми стъпки като пътешественик изобщо. След време пътешествията се превърнаха в моя професия, защото станах екскурзовод.

На училище

Още една снимка, с която са свързани много мили спомени. Баба беше още жива, когато прекрачих прага на училището за първи път. Помня колко се вълнувах, че ще срещна нови приятели и ще науча нови неща. На снимката тя, вече леко прегърбена, полива с едно менче, закичено със здравец, плочника в двора ни, за да ми върви по вода пътят в просветата.

щастлив живот

Моята история за щастлив живот

Живеехме в малка къща в столичен квартал и отивах пеша на училище. Бързо намерих приятелки, които живееха в моята посока, и във втори клас вече ни гласуваха доверие и ни позволиха да се прибираме заедно сами. Бяха спокойни години. Почувствах се пораснал, отговорен човек. Такава съм и досега.

Моите бебета

От снимката се усмихва едно прекрасно същество, в което съм влюбена и до днес.

Това е Таня, голямата ми дъщеря. А година и половина по-късно се роди и втората ми любов – Михаела, малката дъщеря. В книгата съм поставила двете – почти идентични – снимки една до друга. Такива искам да бъдат децата ми и като станат възрастни като мен – винаги близки, винаги подкрепящи се. Ако мога да опиша накратко раждането им – това е може би най-щастливият ми спомен. И не бих го заменила за друг.

Първият домашен любимец

Снимки ми разказват и припомнят и за събития, белязали по един или друг начин живота ми. На едната съм с малко зайче в ръка. Беше първият ни домашен любимец. Топчо не живя дълго, но беше много забавен и обичах често да си играя с него. Нямам спомени как си отиде. Вероятно сама съм ги изтрила от паметта си като нещо, което не бива да помня, защото ще ми носи само тъга. Това е ключова снимка. Тогава реших, че животът ми трябва да бъде изпълнен само със светлина и усмивки, и започнах да си записвам най-важните и хубави събития в един тефтер. А лошите оставях в миналото, забравях на мига.

Една река, която тече бавно и спокойно

Това е Дунав, а снимката, с която свързвам този спомен, е от едно семейно пътуване до изворите й в Германия. Беше вълнуващо, защото сами решихме да си го организираме. Тъй като бях работила като екскурзовод дълго време, аз взех нещата в свои ръце и се подготвих предварително да разказвам истории на децата си за всички места, през които щяхме да минем на път за изворите. Толкова им хареса, че те и до днес обожават да пътуват, и то с коли, за да видят максимално много от местностите, през които преминават.

Розите

Когато за първи път посетих Розовата долина, се опияних от прекрасния аромат на нацъфтелите рози с капчици роса по цветовете им. И на мига реших, че някой ден, ако имаме възможност да си купим вила, ще превърна двора й в розова градина.

Е, успяхме да осъществим мечтата си и преди да се пенсионираме със съпруга ми, купихме малка къща в близко до София село, която плачеше за ремонт. Вложихме немалко пари и много труд, за да я стегнем. За мъжа ми беше част от удоволствието, защото той много обичаше все нещо да майстори. А аз се заех да направя розовата градина. Прочетох много книги за розите, садих, грешах, поправях, но постепенно се научих да бъда добра в тази дейност. Розовата ми градина стана като в приказка. Това е и една от снимките, които ми напомнят мириса на цветята.

Вълшебната опера

Израсла съм и живея в София, но, срам – не срам, признавам, че не бях ходила никога на опера. Харесвам спокойната музика и това се дължи не само на годините ми. Винаги съм обичала по-мелодичните песни. Следях с интерес италианското „Сан Ремо“. Обичах да гледам и класически концерти по телевизията – като този на 1 януари от Виена например. Но в операта не бях стъпвала. И за моя 70-годишен юбилей децата ме изненадаха с подарък – билет за опера. Приготвих се с вълнение за спектакъла. Извадих най-официалните си дрехи, дори си направих специална прическа при кварталната фризьорка. Тръпката, с която очаквах тази първа среща, беше същата, която изпитах като дете, когато очаквах първото си пътуване с влак. И операта ме покори с такава сила, че сега не пропускам нов спектакъл. Снимката – как влизам в сградата, разкри пред мен една нова и неочаквана красота. Радвам се, че имах възможност да я срещна, макар и толкова късно.

Зоя, 74 г.

Историята е публикувана в сп.„Жуpнaл“

Снимка: Pixabay.com

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*