Home / Споделено / Изповедта на един татко: Нашата история е тъжна, но с красив край

Изповедта на един татко: Нашата история е тъжна, но с красив край

Хората, за които днес ще стане дума, у някои будят възхищение, у други – съжаление, у трети – просто съчувствие. Вяра и Жоро са като всички нас и може би в живота си имат нужда от всичко по малко – и възхищение, и съжаление, и съчувствие. Изпитанията, на които ги подлага съдбата, са много и трудни за описване. Затова най-добре да чуем истината от Жоро.

Колкото и да не ми се иска, трябва да започна от времето, когато бях млад и луда глава. Живеех за купона и, както се казва, морето ми беше до колене. Момичетата ме харесваха, никое не ми се опъваше и ничии сълзи на раздяла не ме трогваха. Вяра не правеше изключение. Освен може би с това, че я харесвах повече от всички други – не беше красавица, от която не откъсваш очи, но имаше чар, който ме караше да я търся отнсво и отново. С нея беше интересно и различно, измисляше какви ли не щуротии и така присъстваше vyaraплътно и в дните, и в нощите ми. Никога не се правеше на важна, но и дори когато седмица след запознанството ни правихме любов, не ме остави да я мисля за мацка, която ще легне с всеки срещнат. Не знам как останахме заедно цяла година, с никоя преди не бях изкарвал толкова дълго…

Когато Вяра ми каза, че е бременна, първо онемях, после й вдигнах скандал. Сега като се замисля, това беше доста кретенско от моя страна, защото така или иначе тя не беше забременяла сама. Но този факт ми се стори абсурден, все още ми се живееше, не исках да се обвързвам, а детето е отговорност, не е плюшена играчка. Вяра явно беше очаквала да реагирам точно така, защото добави само, че е била дльжна да ме информира. Една седмица изобщо не я потърсих и през това време разбрах няколко важни неща: тази жена ми липсва; тя няма да ме моли и преследва; не мога да поискам да махне детето; може да се оженим и когато то се роди, да се разведем. Все пак не си представях, че оттук нататък ще се вържа с бебе и съпруга вкъщи. Всъщност мога да кажа, че месеците на бременността на Вяра бяха едни от най-хубавите и най-щастливите ни. Въпреки това аз вярвах, че бракът ни ще продължи възможно най-кратко. Оказа се, че наистина докато хората правят планове, животът се случва. При нас шамарът беше жесток – Вяра роди почти на термина си, естествено и леко като за първи път. Но нашият син дойде със сериозни увреждания. Бяха питали жена ми дали ще го остави в дом, но тя, без да се допита до мен, беше отхвърлила тази възможност. Някак без да се питаме, и двамата знаехме, че никога няма да се откажем от детето си. Тогава дори не бяхме съвсем наясно какво ни предстои, колко ще е трудно и че ще е за цял живот…

Вече 14 години с Вяра отглеждаме своя Калоян. Всеки Божи ден и за трима ни е борба. След шока, който преживяхме, Вяра като че ли си пое въздух и прие изпитанието. Аз се лутах много повече от нея – проклинах съдбата, хулех Бог, че на наказва така жестоко едно малко, безпомощно и невинно създание, плачех на рамото на половинката си, понякога се напивах, за да забравя. Но то нямаше забравяне – всеки ден започваше и свършваше по един и същ начин, в грижи за детето. А освен сърце и издръжливост, трябваха и пари. Последния път, когато едва изтрезнях, се заклех, че света ще обърна, но ще дам сигурност на своята жена и на своя син. Разводът остана в моето минало.

Вяра никога не ме попита дали от съжаление към нея и чувство за дълг към Калоян досега не се разделяме. Аз обаче знам отговора на този въпрос и по някакъв начин й го казвам всеки ден. Всъщност нашето изпитание ми я показа в пълна светлина и аз осъзнах, че не мога да я напусна. Не спирам да й казвам, че я обичам, че я харесвам, че й се възхищавам. Това е истината – тя и нашият проблемен син са моето единствено семейство. Обожавам ги такива, каквито са!

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*