Защо хората станаха такива неблагодарници? Явно съм прекалено добър!

Направо ми се качи на главата

Имам проблем – прекалено съм добър…

Скоро след като баща ми почина, майка ме попита дали да не покани сестра си Златка да живее при нея.

Хем да си помагат, хем да им излизат по-евтино парното и токът.

Пък и друго си е да не си нощем сама в къщата.

Съгласих се, все пак съм й племенник и съм добър.

Макар че леля Златка никога не ми е била любима, открай време си беше заядлива, стисната и злобна…

Рекох си: вече е възрастна, може и да се е променила.

Щом леля Златка се премести у нас, започнаха проблемите – майка ми постоянно ми плачеше на телефона.

Тя била много деспотична, опитвала се да въвежда свой ред в къщата, карала й се за щяло и нещяло, криела храната и се правела на болна, за да не шета.

Аз работех далече от родния град, все нямах време да си отида и да видя кое как е.

И един ден ми се обадиха, че мама е починала.

Прибрах се за погребението с твърдата идея да продам къщата, тъкмо бях закъсал с парите. Но леля Златка толкова много плака на погребението, че не ми даде сърце да й кажа за идеята си.

А и къде щеше да отиде горката жена, като синът й беше дал под наем апартамента й. Оставих я да живее у нас, докогато иска.

След известно време заваляха обаждания по телефона от комшиите, все ми се оплакваха.

Леля изсякла на своя глава асмите в двора, направила си, без да пита, кокошарник, синът й се пренесъл да живее при нея и вдигал големи пиянски купони.

Казах й по телефона, че така не може, ще я продам тази къща, не ща проблеми.

Но всеки път когато се прибирах у нас с намерението да търся купувачи, тя ме посрещаше с такива сълзи на очи – не река, а потоп.

И все за майка ми подсмърчаше.

Била ангел, била светица, всяка нощ я сънувала…

В един момент ми сигнализираха от прокуратурата, че случайно хванали леля и синът й да се опитват с подправени документи да продадат моята къща. Разярих се.

Пристигнах – леля ме посрещна и още от вратата започна да лее сълзи и се хвърли да ми целува ръка, да иска прошка.

Видях се в чудо.

Тръшнах вратата и отидох да спя у една братовчедка. Разказах й всичко подробно – как леля все реве и реве, та ме размеква.

А братовчедка ми се засмя: „Абе, Колчо, ти не знаеш ли, че леля ти от двайсет години има хроническо възпаление на слъзните канали?

Трябваше да й направят операция, ама тя не се реши. Нейните сълзи не са истински, то си е просто секрет. Такова зло чудовище като нея не може да се разплаче за нищо на света. Тя с лошотията си вкара майка ти преждевременно в гроба.“

Е, сега вече аз наистина се разревах – от мъка и от яд.

За малко да ме изпързаля една нищо и никаква бабичка! Щеше да ми вземе под носа наследствената къща.

Николов

Снимка: Pixabay.com

Прекрасни читатели, можете да ни споделите историята си на e-mail [email protected]