Prekrasna.bg
Имам две деца. Сигурно съм амбициозна майка, но исках и двете ми деца да се занимават с нещо, което им доставя удоволствие и ги развива. Дъщеря ми пропя малко след като проговори. Почна се едно ходене по репетиции, по конкурси, свирене на пиано, какво ли още не. Синът ми пък още в детската градина пробва всички спортове, докато не откри футбола. На 7 години вече имаше стаж в този спорт и го записахме в местен отбор.
Треньорът – млад, децата – влюбени в него, но на мачове все падат.
Явно тренировките нещо не са на ниво.
Както и да е, важното е детето да спортува, да му харесва и всичко е наред.
След три години в 23 часа вечерта мобилният ми телефон звъни. Търси ме известен треньор на още по-известен местен отбор. Удря ми една лъжа как ми е намерил номера и иска детето в отбора си.
Афектирана от късното обаждане и лъжата, аз категорично отказвам. Започва се периодично звънене, убеждаване и накрая склоних с изричната молба синът ми да играе на поста халф, защото това му харесва.
В първия отбор бяхме такава сговорна дружина от майки и деца, че още съжалявам за тях, макар да поддържаме връзка. В известния отбор шокът дойде още на първите тренировки. Родителите – намусени, навъсени, втренчени в децата си и играта, ужасени да не би да си по-добър и да вземеш някой пост, на който те вече са сложили детето си.
Тренировките са 5 дни седмично, следват мачове през уикенда, почивка няма.
Това, че ходиш на училище, не е важно, важно е да се побеждава. Десетина бащи всеки ден водят отрочетата си на терена, чакат ги чинно, връзват им обувките, бършат носовете и пият кафе.
Не работят ли тези хора, така и не разбрах. На мач викат и поощряват децата си, обаче как? Не трябва да подават (а дотогава си мислех, че футболът е колективна игра) особено на новите деца, трябва да вкарват голове, независимо от позицията си и най-вече да се държат все едно че са футболисти най-малко на Барселона.
Няма лошо, децата са си техни, всеки възпитава, както си знае. Месеците си вървят, свиквам с новите условия, синът ми е преуморен, но още се държи.
Треньорът – най-важният човек в един отбор.
Да, ама не! Той е на около 75 години, изглежда на 50 и е мил и любезен докато си му от полза. На тренировки крещи неистово, на мачове още повече и изисква максимума. След победа е с избрани родители на питие, че и на по няколко, потупват се по рамото, черпят се и животът си върви щастливо и безметежно.
Исках детето ми да тренира
Вижда се, че не всички, които са в игра, са добри, но това се коментира под сурдинка, защото все пак сме от поколението, което уважава учителите, треньорите и всички по-възрастни. Богоизбраните деца и родители са щастливи, другите се спасяват.
И така до момента, в който треньорът реши, че синът ми трябва да играе вратар.
Всичко хубаво, обаче детето не ще и да чуе. Наистина пази добре, вижда играта, но този пост не му е по сърце. Убедих го да се съгласи за някакъв турнир, после за друг, за трети и накрая му писна. Говорих с треньора да го върне на стария пост или на друг и той се съгласи. Да, обаче като не си вратар, не си и в игра. Един вид, като много разбираш, стой отстрани и гледай.
Започна лятото и се оказа, че почивка няма. Тренировки до безкрай в жегите, ако завали – в зала. През лятото семейството ми активно почива, така че си взех децата и хайде на море, на планина и където се сетим. Футбол, футбол, ама да не сме от желязо! Останалите родители мрънкат, че не могат да починат, но това е привидно.
С такъв хъс ходят по мачове, особено в други градове, че чак смях да те хване. Наближава турнир. Вратарчето е едно сладурче, което има мерак за този пост, но треньорът все е недоволен. Никой не го учи как да пази, а при загуба, все то е виновно.
На този турнир не отидохме.
На третия ден ми звънна майката на вратаря, плачейки. Загубили децата мача, треньорът навял и насял детето, взел му екипа и го изгонил от отбора. Я сега си представете – момчето е на 10 години, само е в чужд град на 400 км. и още три дни ще чака да се прибере. Мисля, че ако беше моето дете, мъжът ми щеше да го е прибрал до няколко часа. Никой от родителите, които са били там, не е успокоил детето. Когато се случи нещо такова, всички се дистанцират и гледат те да са добре, другите ли – тях кучета ги яли.
Връща се отборът и се готви за международен турнир в известен комплекс по морето. Небивала радост сред родителите – ще се играе с известни чужди отбори, пък и моренце ще видят, че цяло лято висят по разни стадиони.
Удря треньорът една молба синът ми пак да е вратар, нали е изгонил предния. Обещава, че това е за последно и после ще играе на своя пост. Точните му думи към детето са следните: „Ако милееш за отбора, ще го направиш”. Тук вече не издържам и се включвам и аз. То добре е да милееш за отбора, но аз милея за детето си и само аз си знам как не спи нощем, как плаче, че ще е на врата и как го подиграват другите, ако допусне гол.
След десетина лъжи от страна на треньора все в тази посока, реших да му дам последен шанс.
Пък и защо да се карам с него, ще се разберем като хора. Точно преди самия турнир ние имаме карта за почивка. Разбираме се, че ще се върнем навреме, а пък треньорът ще търси друг вратар за есента. Изкарваме чудесно море, имам по малко от 12 часа да стегна багажа и пак да поемем на път. Рано сутринта децата са готови, родителите са строени с лъскави коли, но не всички. Все пак една седмица на морето си е доста скъпичко. Комбинирали са се хората по колите и почти няма цяло семейство, освен нас. Оказва се, че до морето ще се ходи като на сватба.
Първо е микробусът с децата, после керван с коли зад него. Мъжът ми категорично отказа и в резултат на това бяхме два часа по-рано на морския бряг. Настаняваме децата в хотела, родителите са с тях, пък ние спим на друго място. Ето това не го разбирам. Пращаш си детето на турнир, има си треньор, защо аджеба е нужно тогава и ти като родител да висиш там и общо-взето само да пречиш. Айде пак сме сбъркали – само ние не сме в същия хотел. Гледат ме всички кръвнишки, барабар с треньора, ама аз още не схващам.
Нали децата са големи, самостоятелни, защо е нужно да се месим.
Още на първия ден сме на мач. Синът ми загрява, радва се, ние чакаме в агитката и ето ти изненада! Има нов вратар. Чудесно, нали това искахме. Свършва мачът, синът ми не е видял топка, камо ли да играе с нея. Успокояваме го, че утре ще играе и го оставяме в хотела. На втория ден филмът продължава. Всички играят, сменят се, синът ми само загрява като луд и после гледа от скамейката. Ние с мъжа ми си мълчим, все пак не е наша работа, сигурно треньорът има нещо предвид. След мача детето плаче, идва ми и на мен да зарева, но преглъщам и му давам надежда.
Мислите ли, че се спи после? Ще ви кажа – оставил си детето си разплакано и обидено, само в чужд град сред чужди хора, не, не се спи. Цяла нощ мислихме и премисляхме. Решихме, че и на третия ден, ако е така, просто няма смисъл да мъчим детето. То и без това повтаряше, че тренерът го игнорира и иска да се прибира.
Тук е мястото да кажа нещо и за останалите отбори.
Деца като капка – облечени в екипи, подредени в строй, пеят докато стигнат до терена. Треньорите все млади момчета, с тях върви лекар, носят лед и вода, личи си как децата ги обичат и слушат. Нашият отбор се води от родителите. Треньорът идва в последния момент и нито веднъж не облече екип. Лекар няма, пък за вода и лед да не говорим. Всички родители са наказани да стоят на скамейките, след като през миналия ден единият баща така псува съдията, който беше чужденец и въпреки това го разбра, че мачът беше спрян и родителят помолен да напусне.
Започва първото полувреме и синът ми идва разплакан и иска да си тръгва. Разбира се, че пак не е в игра. Успокояваме го и го пращаме при отбора. Там му е мястото до края, после ще му мислим. На няколко пъти треньорът пита кого не е пуснал в игра, синът ми отговаря, че само той не е играл, не само днес, ами въобще. Отговорите му се игнорират – все едно, че не съществува. Гледах как се върти около треньора и стисках зъби. Мачът свърши и децата тръгнаха към хотела. Синът ми каза през сълзи: „Моля те, прибери ме, този човек не ме тренира, той ме убива“.
Събрахме му багажа и се прибрахме.
До ден-днешен никой не се обади да пита къде е детето, защо не е в хотела, какво се случва. Все пак заети са били хората. Турнир е това, не е шега работа. Оказа се, че на третия ден пристигнали останалите семейства. Само че, за да не плащат храна и спане, просто спели при децата си. За да не разберат, че не са гости на хотела и нямат задължителните цветни гривни на ръката, просто премятат една хавлия на нея и така изкарали до края. Да са живи и здрави.
Байганьовщината си е заложена в нас и трудно ще се изкорени.
Прибрахме се ние по живо, по здраво и тогава научих истината. Всеки родител с нещо помагал на треньора – кой с пари кеш, кой му сменя керемидите на къщата, кой го черпи постоянно, кой му поправя колата и т.н. А аз очаквам синът ми да играе, просто защото му се отдава. На какво ще го науча, ако взема да плащам, че да бъде първи навсякъде? По тази логика е по-добре да му купя един отбор и да си играе, какъвто си иска.
Идваше ми да вдигна телефона и да се разкрещя на треньора, но после реших, че му е малко късно да учи смисъла на думите истина, чест и достойнство. По- важното е децата ми да ги научат и никога да не се оставят да бъдат мачкани и унижавани.
Никой вече в България не се чуди защо нямаме добри спортисти. Всеки знае, че „Парица е царица“, за жалост. И както са казали хората – „Може да си добър професионалист, но това не означава, че си добър човек!“.
Една футболна майка
Снимка: Pixabay.com
