Prekrasna.bg
Родих на 20 г., без да съм сигурна кой е бащата…
Усетих каква съм я свършила още на втория месец и възнамерявах да абортирам, но майка не ми даде.
Не искаше да рискувам и един хубав ден, като се омъжа, да не мога да забременея.
Лесно износих Борето и много-много не се замислях какво ме чака, но се вкиснах, като мина половин година от раждането, а аз все не можех да си върна предишната форма.
Освен това грижите около малкия не ми доставяха никакво удоволствие.
Вършех всичко насила и с досада, а той сякаш усещаше, гледаше ме с големите си черни очи и тъжно скимтеше като подритнато кученце.
Нищо не ме караше да се усмихвам.
А детето, видеше ли баба си, грейваше.
Така, все сърдита и недоволна, издържах година и половина.
Беше ми писнало да си седя вкъщи и да обикалям с количка градинките.
Щом Борето проходи, накарах майка ми да се пенсионира по-рано и да го поеме, а аз реших да си търся работа.
Вършех всичко с досада
Приятели ме уредиха в една фирма, но парите бяха малко, а и плащаха нередовно.
Каквото изкарвах, отиваше за сметките по жилището и за нуждите на сина ми.
Оставаха ми джобни, колкото за едно сутрешно кафе и сандвич за обяд.
В този режим имаше и нещо хубаво – бързо се вталих, но на 23 г. реших, че така повече не се издържа.
През лятото се уредих камериерка в един курорт на морето.
Понаучих това-онова, поспечелих и пари, и самочувствие.
В края на сезона се свързах със своя приятелка, която беше заминала на работа в Италия, и я помолих да ме препоръча на някого.
В училище бях учила италиански и езикът нямаше да е проблем.
Така попаднах във Верона, при Алфредо, който първо ме прие като подчинена, а три месеца по-късно – и като любовница.
На втората година вече живеехме заедно, а аз почти изцяло поех заведението.
Може би в този град има някаква магия.
Може би романтичните ми преживявания тук ме накараха да повярвам в щастливата си съдба.
Оказа се, че моят италианец не може да бъде баща, и прие моя син.
Засега обаче не бързам да го взимам при нас.
Ще ми се с Алфредо да поживеем сами, да попътуваме и после да направим хубава сватба.
Затова разчитам майка ми да гледа Борето, докато дойде време за училище, и чак тогава с мъжа ми да го вземем при нас.
Понякога чак не ми се вярва как след кашата, която преди години забърках, животът ми се подреди като по поръчка.
Сега се чувствам щастлива и съм доволна от всичко!
Дано радостта ми продължи дълги години!
Вероника
Снимка: Pixabay.com
