Prekrasna.bg
Искам сама да избирам как да живея
Рано или кьсно всеки стига до момента, в който се връща назад в годините, за да признае пред себе си дали е доволен от досегашния си живот и какво още иска да постигне. Наскоро се видяхме с моята приятелка Вера и тя ми сподели своите разочарования и надежди.
След като навърших 45 г., реших да си направя една равносметка и, честно казано, ми стана жал за самата мен. Защото сякаш не живея за себе си, а за другите.
Откакто се помня, родителите ми винаги са ми налагали волята си и са ми казвали какво да направя, кое е редно и кое – не. Те избраха гимназията, в която да уча, а когато завърших, едва се преборих с тях да кандидатствам право, а не – както настояваха – руска филология.
За жалост не ме приеха и една година работих.
На следващата, без да ме питат, сами подадоха документите ми за руска филология. Явих се без желание на изпита, но пък изкарах висока оценка и влязох веднага в университета.
Цялото ми следване мина без желание, насила. Може би затова не изкарах кой знае колко висока диплома, но пък вече бях висшистка и изпълних голямата им мечта. Пак те ми намериха работа в едно училище като учителка по руски език.
Живея за другите
Трудно ми беше да се оправям с децата, защото не обичах професията си, но свикнах. Пък и нямах друг избор. Истината е, че може би нямах воля да се боря с нашите и да им се противопоставя.
Може би затова се и омъжих за първия, който ми предложи брак – колегата по физическо от училището, в което работех.
Исках час по-скоро да се отърва от опеката на родителите си и гледах на Павел като на спасител. Уви – от тираните вкъщи се натресох на друг, който продължи да ме мачка.
Съпругът ми се оказа типичен балканец.
За него бях безплатна прислужница и любовница. Грижех се за всичко в дома ни и накрая получавах само ругатни и унижения. Не събрах обаче сили да го напусна. Нали бях свикнала да се примирявам.
Утеха намирах единствено в дъщеря си, за която се хванах като удавник за сламка. Давах й цялата си любов – нещо, което така и не получих в своя живот. Научих я да бъде самостоятелна и да отстоява мнението си. Не исках да порасне смачкана и зависима като мен.
Още като беше в 5-и клас, започнах да спестявам пари тайно от съпруга си и след 7-и я изпратих да учи в Англия. След колежа тя продължи образованието си в тамошен университет и я насърчавам да остане и да продължи живота си там.
Да я издържам ми помогна и леля ми – тя няма деца и е единственият човек, който ме разбира.
Сега събирам смелост да напусна Павел. Търся си квартира и нова работа и когато си уредя всичко, ще се махна от него.
Искам сама да избирам как да живея, да работя нещо, което ми доставя удоволствие, да чета на спокойствие любимите си книги, да шия гоблени. Да правя това, което аз искам, а не какво другите искат и мислят, че е добре за мен.
Защото все пак животът си е мой, нали?
Източник:“Личнa дрaма“
Снимка: Pixabay.com
