Prekrasna.bg
Понякога животът ти предлага повторения, за да се справиш по-добре. И ако нещо ти се случва за първи път и не успяваш да го изиграеш добре, остава като репетиция за следващия път. И тогава със сигурност се получава.
Нежният тембър на Франк Синатра звучи винаги в главата ми, когато си спомням един от най-красивите моменти в живота си досега. Срещнах една прекрасна любов в прохладна есенна вечер, в която стоях самотно на пейка в парка.
Все още не беше се стъмнило, а аз се бях отдала на любимата си музика и на насладата от есенната красота на пъстрите листа. Към мен приближи млад мъж, който помоли да седне за малко. „Разбира се – заповядайте“ – подканих го аз.
И той беше със слушалки и слушаше музика… Всъщност се оказа, че и двамата слушаме Синатра. Ето така започна всичко.
Две трохи на масата…
Той беше прекрасен: винаги усмихнат, готов да помага, всеотдаен, нежен. Буквално за два месеца бяхме готови да заживеем заедно и да мислим за живота си напред именно в тази конфигурация: „аз и ти“.
Е, да, но когато се събрахме, постепенно романтиката започна да изчезва. Той започна да ми обръща внимание колко е мръсно или неподредено вкъщи, като аз не смятах, че е така. Той настръхваше от две трохи на масата.
Търпях известно време и когато ми направи забележка за начина на сгъване на кърпите в шкафа, някои картини от филма „Врагът в моето легло“ така ми се лепнаха в съзнанието, че вече не можех да понасям спокойно неговите забележки. Представях си как стигаме до побоища и се превръщам в негова робиня.
Капакът на всичко беше една вечер, в която имахме гости и той на няколко пъти се отнесе към мен като към слугиня. Е, не – това не беше в представите ми за любовна връзка. Щом си тръгнаха, аз си събрах багажа и тръгнах към вратата.
Тръгнах си!
А той първо опита да бъде нежен, а като видя, че не се получава, ме хвана грубо за ръката и ме дръпна навътре. Аз не се давах и това се превърна в схватка, която завърши с моите размахани ръце и неговата реакция: щеше да ми отнесе главата, както се казва…
Може би нямаше намерение да ме нарани, но всички картини в главата ми оформиха тази случайност като посегателство над моята свобода и физическо здраве. Нямах място при този човек.
Нямате представа колко тежко ми беше да го забравя. След тази любов се чувствах като попарена. Бях вярвала, че всичко е толкова красиво, че няма начин да не е за цял живот. Да, но всичко може да се развали, дори онова, което изглежда розово.
Българска пейка в унгарски парк
Минаха три години, преди отново да ми се случи… Повярвайте ми, беше като дежавю, само дето бях в друг парк в Унгария, далеч от дома. Поседнах на пейка и се наслаждавах на лекия полъх на вятъра и чара на стъмването.
Слушах едно парче на „Щурците“, защото ми беше примъчняло за нещо българско, забелязах мъжки силует по алеята.
Приближи към мен, а аз се притесних: все пак, в чужда страна съм, стъмва се, прибдижава непознат мъж. Леко се паникьосах, но той каза:
– Това ли е най-българската пейка в този парк?
Ха – българска реч!
– Поне в този момент е така – казах аз и се заприказвахме. Чудех се как е разбрал, че съм българка…
– Много хубаво пеете – каза той. О, да, разбира се – все си припявам, като слушам български песни. Явно ме е чул отдалече. Разхождал се след тежък ден с много бизнес срещи.
– Харесва ми тук – сподели той, а аз се впуснах в разкази за местата, които съм видяла на унгарска земя. Явно имахме общи теми. Не усетихме, как стана 12… Беше приятна, топла вечер, но беше време да напуснем парка.
Изпрати ме, разменихме си телефонните номера и се разбрахме да се видим в София. Е, няма да се впускам в подробности, но отдавна не се бях чувствала толкова щастлива. Излизахме вечер, разхождахме се, бърборехме за какво ли не и се наслаждавахме на красотата на града.
Беше красиво влюбване – бавно, ненатрапчиво, посипано с нежни капки есенен дъжд и пъстри листа. Той ме хареса, аз го харесах, той се влюби, аз се потопих в усещането… Той ме обикна, а аз вече направо го обожавах.
И може би се сещате – след два месеца (това ли е изпитателният период за моите връзки?) вече се бях пренесла при него.
Стари сцени с нов привкус
Заживяхме си прекрасно. Докато един ден той не каза:
– Какво разсипахме тук – направо боде под краката!
– Какво искаш от мен? Като ти е мръсно, наеми чистачка… – изкрещях аз.
Той се обърна и избухна в смях.
– Хей, какво става – да не си болна?
– Обвиняваш ме, че не подреждам и не чистя…
– Няма такова нещо… Мразя стерилните къщи – приличат ми на болници… Просто си убодох крака на нещо.
А аз се замислих, погледнах ухилената му физиономия и изведнъж видях цялата ситуация отстрани: още пазех твърде взискателните фрази на бившата си любов някъде в съзнанието си.
Всяка реплика по повод хигиена и подреждане ме караше да се наострям и да бъда готова да се отбранявам. Сега всъщност нищо не се беше случило. А аз бях готова да се разделя с този човек, ако ще е като преди.
Защото и началото на нашата връзка много наподобяваше онази среща в парка с музиката на Франк Синатра. Но тук нещата не бяха такива. Разбрах – не всичко в живота се повтаря едно към едно.
Дори и нещо да си прилича, това не значи, че съм обречена на един и същи сценарий за цял живот. Нямаше защо да се съмнявам в този човек – бях открила, че е онази любов, която всеки мечтае да намери.
При която всичко е прекрасно и дори разногласията са нещо краткотрайно. Наистина не можех да повярвам, че това ми се случва. Все очаквах някоя вечер да стане гаф. Но той не стана. Този път късметът ми беше проработил. И сега живея в друг сценарий, който няма нищо общо с „Врагът в моето легло“. Моят си е „Любовта в моя живот“.
И си го харесвам с всички грешни реплики и стъпки, защото дори най-красивите и репетирани сценарии могат да се изиграят с малки грешки. Но това не ги прави по-лоши, а по-истински.
Източник:Жуpнaл
Снимка: Pixabay.com
