Prekrasna.bg
Странно нещо е човекът, понеже животът е като зебра с черни и бели полоси…
В зависимост от това в коя от тях се намира приема странни решения.
Ето, преди година със сигурност желаех да сложа край на земното си пребиваване. Уморих се от бедите, които ме преследваха една през друга. След смъртта на съпруга ми започна серия от погребения – роднини, близки, съседи.
Такова чудо се стовари върху главата ми, че аз все си бях по гробищата. Децата отдавна са в чужбина – в Германия и Франция. Приемах, че са егоисти, които са изоставили собствената си майка, и им се сърдех.
Споходи ме и болест – гадна и неизлечима коксартроза. Започнах да куцам и да не спя. Отслабнах до неузнаваемост, престанах да се грижа за себе си, за дома. Главата ми бе все замаяна от обезболяващи. Нямаше за какво повече да се мъча…
Съвсем случайно срещнах моя състудентка. От нея разбрах, че най-близката ми приятелка и съквартирантка отпреди 50 години се е завърнала в нашия град и дори е създала „кръжок“ от група на бивши учителки колежки, които се срещат всяка събота на кафе. Събрах смелост, понаправих се да изглеждам на човек и в уреченото време цъфнах в сладкарницата.
Ваня, така се казва моята спасителка, веднага усети, че съм стигнала до отчаяние, и се вкопчи в мен както някога, когато страдах за нещастна любов или лоши оценки от изпитите.
Щастлива съм
Просто психиката ми е по-лабилна.
Тя е борбена, а аз винаги съм била паникьорка. Дори се нанесе при мен в празната детска стая. Бяхме заедно от сутрин до вечер и през нощта.
Изчистихме апартамента, освежихме го с малък ремонт. Това ме разсея и прогони черните мисли. Слушахме плочите от младежките години на стария грамофон. Канихме гости по различни поводи. Разхождахме се край морето, смеехме се на студентските лудории, на момичешките ни хитрини. Но не толкова спомените промениха отношението ми към бъдещето. А нейното умение да живее с днешния ден, да не се тюхка за щяло и нещяло.
Има болест – започваме да търсим лек. Изрови отнякъде стари рецепти, събра съвети от познати, започна да ме води по доктори за консултации.
Оказа се, че коксартрозата ми е в начална фаза и се нуждая от не особено скъпи лекарства. За децата намери оправдание – заминали са в чужбина, защото обстоятелствата са ги принудили.
Как да стоят тук без работа или с унизително заплащане?
Как да си гледат семействата?
На всичко отгоре вече няма никакви прегради да бъдем заедно по празниците или по време на отпуските им. Започнах да се чувам с тях по телефона, да се виждаме по скайпа на Ваня. Така се разбрахме, и за Коледа се събра цялото ми семейство.
От Англия пристигна и нейната дъщеря със зетя Джеймс. Такава веселба падна, че е трудно да бъде описана.
Сега съм в бялата полоса на зебрата!
Посрещам всяко утро с усмивка и очакване за нещо хубаво. Ваня вече не е постоянно до мен.
Отиде да спасява друга наша позната, която е в моето предишно положение на отчаяна жена. Но поне два пъти в седмицата се срещаме.
А съботното кафе е задължително.
Написах тези редове, за да благодаря на тази прекрасна моя приятелка и едновременно с това да кажа на всички читатели, че спомените са си спомени, но трябва да се живее с емоцията на момента.
И да се взема от трудния ни живот хубавото, топлината на близкия човек, радостта от великото благо, с което ни е дарила природата – да бъдем хора.
Мария
Скъпи приятели, можете да споделите вашата история с нас на e-mail [email protected]
Снимка: Pixabay.com
