Prekrasna.bg
Много съм влюбчива.
Заради това в един момент се озовах в такава ситуация, че не знаех как да се измъкна. Всичко се обърка, но после се подреди по най-добрия начин.
Случи се на едно парти по случай рождения ден на моя приятелка. Музиката в планинската хижа беше надута до невъзможност. Емоциите кипяха в душите ни, желанията ни избликваха най-изненадващо.
Толкова пъти викахме „наздраве“, че в един момент направо ме отнесе: мержелееше ми се пред погледа, музиката кънтеше в главата ми. Дори не помня как се бях озовала на някаква кушетка, завита с едно одеяло.
Когато сутринта слязох за кафе, едно симпатично лице се изпречи пред погледа ми:
– Как е положението? Снощи май не ти беше добре.
Погледнах го и изведнъж ми светна: снощи именно той ме беше довлякъл до спасителната кушетка. Сега ми се усмихваше мило и аз се разтопих в неговите красиви сини очи. Денят продължи великолепно: перести облаци над главите ни, лек ветрец, който галеше бузите ми… Разхождахме се чак до късния следобед, когато при едно мое залитане се озовах право в ръцете му… Очите ни се сляха, устните ни се сляха – там някъде, на красивия хълм, под открито небе.
Мълчаливото ни съгласие за всичко, което се случваше, ни караше да не си задаваме въпроси за бъдещето. Но те изникнаха сами няколко дни след връщането ни в града.
Три месеца по-рано се бях запознала с достолепен мъж, който работеше в една банка – стабилен, осигурен, вдъхващ доверие.
Когато го видях, нямаше тръпки по кожата ми и замайване на погледа. Имаше нещо друго – сякаш разумът ми се влюбваше. Толкова подреден беше този Павел и ме смайваше с логиката за всичко, което прави. До този човек се чувствах зряла, каквато всъщност още не бях.
Преплитането на тези две истории стана по много шантав начин. Сега изобщо не знаех какво да правя. Чувствах малко вина, че съм изневерила, малко радост – че дивото в мен не беше напълно потънало някъде, малко смущение – че ми предстоеше да взема решение какво да правя.
Сега сме заедно
Срещах се с Павел, с когото всичко беше подредено като в някакъв велик план за живота, а импровизациите вървяха ръка за ръка със синеокия. Изкарах така няколко месеца. Но винаги се намира някакво обстоятелство, което да те изкара от заблудата и унеса.
Моето обстоятелство беше внезапната ми бременност. Кой беше таткото? Докато разсъждавах над този класически въпрос, Павел изпадна в някаква меланхолия, за която нямах обяснение. С него ставаше нещо, но не можех да предположа какво. Докато една вечер не се появи с голям букет червени рози и едно откровение:
– Трябва да се разделим – поне временно…
Има неща, които не мога да ти кажа – мои проблеми, за които ти нямаш вина.
Всъщност и аз имах нужда от време – чудех се как да му кажа за бебето. Решихме да се видим след месец. Мислех си, че може би има някакви банкови далавери, заради които той е в опасност и иска да ме предпази. Какво друго би могло да бъде?
Минаха две седмици. Все още не бях взела никакво решение, но една вечер синеокият ме срази, като ми сподели, че много го учудват хората, които искат семейство:
– Това, децата, са сериозно усложнение в живота – коментираше той по повод на свой приятел. Какво толкова се напъват всички да имат поколение?
Разговорът ни отиде в такава посока, която не бях очаквала от него. Изведнъж си дадох сметка, че въобще не познавам този човек, просто се бях отдала на страстта, съзнанието ми се проясни и разумът надделя над емоцията – време беше да приключа тази връзка. И го направих.
Минаха още две седмици – време беше да се срещна с Павел.
Не знаех какво да направя – да му кажа ли?
– Трябва да ти кажа, че… – подхванах аз.
– Аз наистина приключвам – каза той в същия момент. – Нямам избор. Надявам се да си щастлива, защото го заслужаваш. Сега ти кажи…
Не му споделих: този човек, който ми даваше такова силно усещане за сигурност, изведнъж сякаш заключи вратата към себе си. И изчезваше от живота ми.
Разделихме се, той нежно ме погали по главата, дори ми се стори, че очите му са влажни…
Заживях доста по-затворено и се опитвах да пренаредя мислите и дните си. И така – до деня на раждането. Отидох сама в родилното, така си мислех и да си тръгна – сама, с бебето на ръце.
Когато дойде денят на изписването, внезапно получих пакет с дрешки за бебето – от кого? Имаше бележка – прочетох тези няколко реда и се просълзих, защото се оказаха най-решаващите думи в моя живот: от Павел. Целунах спящата Надежда (така я кръстих, защото наистина в нея ми беше надеждата за всичко), поседнах на леглото. А Павел извика отдолу:
– Хайде, кога ще видя дъщеря си?
Сега сигурно се питате: какво стана? Беше се срещнал случайно с моята приятелка – онази от хижата. Стигнали до откровения – тя му беше разказала всичко и беше добавила, че всъщност съм осъзнала, колко много го обичам.
И, какво си мислите? Всъщност Павел никога не е спирал да ме обича, а моята изневяра никога не беше спомената в нашите разговори по-нататък: този уникален човек беше скъсал с мен, защото разбрал, че не може да има деца.
Ето какво го беше мъчило толкова време. И решил, че не може да ме наказва така. Значи – ясно беше, че Надежда е плод на моята тайна страст.
Но за Павел беше важно, че това дете е заченато в красива емоция, пък и беше мое дете, а той всъщност беше започнал да ме обича още по-силно. Какво повече ни трябваше? И двамата си бяхме научили житейския урок и от тук нататък нямахме тайни – и до днес си казваме всичко право в очите. Обичаме се истински и сме едно от най-щастливите семейства, които можете да си представите.
С.
Историята е публикувана в сп. „Журнал“
Снимка: Pixabay.com
