На кого да вярвам – на него или на собствените си очи?

Направо не знам какво да правя

Никога не съм вярвала на гледачки и гадателки, но моя близка ме помоли да я придружа при една жена, която имала изключителни дарби, и трябваше да й обясни защо не й върви в живота.

Отидох, слушах и толкова се впечатлих, че поисках и на мене да гледа. Жената – простичка и възрастна, гледаше с карти, с боб, на ръка.

Каза ми много неща, които си мислех, че само аз знам – операцията на окото още като дете, маниакалната ми страст към готвенето, проблемите ми да износя нормална бременност, надеждата ми, че скоро ще ме повишат в службата…

Накрая обаче ми каза нещо, което ме втрещи. Да съм нямала вяра на съпруга си, защото всеки път когато отсъствам, той канел една съседка и правел любов с нея в нашата спалня… Излязох като зашеметена.

Възможно ли е наистина Георги да прави това?

Толкова добричък, мил и грижовен?

Съмнението се загнезди у мен и нямах мира повече.

Аз съм финансов инспектор в общината, рядко ходя в командировка, но се случва веднъж на два месеца.

Този път реших и излъгах вкъщи, че ще пътувам служебно.

Късно вечерта тихичко се върнах, влязох в двора и застанах под прозореца на спалнята.

Тя е точно над сутерена, височко е и макар да светеше, нищо не виждах.

Под прозореца имаме стара дюля и без много-много да му мисля, се покатерих по нея.

В гимназията бях първа гимнастичка, нямаше как да ми се опре.

Беше зима, но на мен не ми беше студено и не усещах как снежинките се разтапят на пламналото ми лице.

Добрах се до клоните, които стигат стъклата, надникнах и гледката ме зашемети.

Георги, чисто гол, се беше надвесил над моята половина на леглото и масажираше гола жена, чието лице не виждах.

Той имаше този навик – вечер ми правеше масаж, защото знаеше, че работата ми е напрегната и само така можех да се отпусна.

Това, което виждах, беше като ням филм – лицето на Георги, което сияе от удоволствие.

На сутринта едно съседско дете ме видяло горе, вкопчена в клоните, и извикало майка си и баща си.

Те пък се обадили на Спешна помощ, защото не съм отговаряла, като ме викали, и като че ли съм била в безсъзнание. Едва ме свалиха от дървото.

Лекарите казаха, че съм била на границата със смъртта.

Дълго лекуваха раните от измръзването, едва се справиха и с възпалението на белите ми дробове.

Георги направи чудеса, за да ме върне към живота през тези месеци.

И все ме питаше: „Кажи бе, Верче, какво правеше там, на дървото, по среднощ?“

Мълчах, мълчах, пък накрая му казах.

Той обаче и досега отрича – това били видения на приближаващата бяла смърт.

А иначе мъжът ми чел до късно и заспал, без да загаси лампата.

Събудил се сутринта от думкането по вратата и виковете на съседите.

Объркана съм и не знам на него ли да вярвам, или на очите си.
Или на старата жена, която ми подсказа къде да гледам. А може би на това, което говорят за бялата смърт?

Вера

Снимка: Pixabay.com

Можете да ни пишете на e-mail [email protected]