Лельо, моля те, дай ми тази храна, не я изхвърляй!

Здравейте.

Аз съм Любомила от град София. Имам собствен бизнес и може да се каже, че съм работохоличка. Давам си сметка, че именно това стана причина да не създам семейство и деца. Просто нямаше кога. Вече съм на 42 години и може би е късно да потърся любовта. Но не за това ви пиша.

Имам навика вкъщи да трупам храна. Обичам хладилникът и рафтовете да са пълни. Когато огладнея, директно си приготвям нещо бързо за ядене вместо да търча до магазина. Но не следя трайността на продуктите и понякога изхвърлям храна. Знам, че това е отвратителен навик.

Преди няколко месеца реших да разчистя и събрах разни консерви в един голям плик. Малко след залез слънце излязох да ги изхвърля в контейнера до нас.

Тъкмо се бях засилила, когато зад гърба си чух детски глас: “Лельо, моля те, дай ми тази храна, не я изхвърляй”. Вцепених се на място. Първо, защото малко се стреснах. И второ, чие беше това дете, което иска храна?!

Казах на малкото момиченце, че тези консерви са с изтекъл срок на годност, но то настояваше: “Нищо им няма, лельо. Ако ги изхвърлиш, после трудно ще ги извадя оттам. Искам вече да се прибера, защото ми е много студено”.

Направи ми впечатление, че дрешките му бяха чистички и говореше интелигентно. Аз, дето цял живот съм мислела само и единствено за себе си, реших да го попитам защо търси храна по контейнерите.

“Майка ми е болна и парите все не ни стигат. Баща ми ни е напуснал, когато съм била много мъничка”. И се разплака.

Попитах момичето къде живее и се оказа, че е недалеч.

Оставихме консервите до кофата и му казах, че ще пазаруваме от супермаркета. Отидохме и напълнихме количката до горе. Видимо му беше неудобно, но малко след това се отпусна.

Реших да го закарам до тях и какво да ви кажа – сблъсъкът с бруталната бедност беше потресаващ. Може да се каже, че след тази случка “осинових” това семейство.

Лидия (майката) полежа малко в болница, към днешна дата е по-добре и дори си търси работа.

Ние с малката София освежихме апартамента им и вече я обичам като свое дете.

Старая се да не й липсва нищичко и съм щастлива, че има с кого да споделям храната си.

Никога досега не съм била толкова щастлива! Ще дам всичко от себе си София да получи добро образование и някой ден да има високоплатена работа.

А нас вас, мили читатели, искам да ви кажа: Не подминавайте нуждаещите се. Понякога на човек му трябва много малко, за да стъпи отново на краката си. Бъдете добри!

Любомила

Снимка: Pixabay.com