Казаха й директно в очите: Не искаме снаха парцалана!

На 57 съм, нямам семейство и деца, но искам да дам съвет на всички родители – не се намесвайте в живота на дъщерите и синовете си, не ги карайте да живеят по вашите правила, защото не е сигурно дали това, което прави щастливи вас, ще направи щастливи и тях.

Аз съм живият пример как в стремежа си да ми осигурят най-доброто, майка ми и баща ми ме разделиха с жената, която обичах повече от себе си.

Мария беше от бедно семейство, а родителите ми имаха наследствени ниви и имоти и се големееха.

Когато я заведох да им я представя, направо я изгониха, като казаха, че снаха парцалана няма да гледат. И тя си отиде – обидена, но с вдигната глава.

Отказа да заминем някъде далеч само двамата.

Казваше, че рано или късно нашите ще направят всичко възможно да ни разведат.

Омъжи се за свой съсед – и той като нея си нямаше нищо.

Двамата обаче работеха здраво и си построиха къща на края на града.

Родиха им се три деца и колкото и пъти я срещнех на улицата, винаги беше усмихната и изглеждаше щастлива.

Веднъж я попитах обича ли мъжа си.

Отговори ми, че е разбрала, че за едно семейство по-важни са стабилността и разбирателството между съпрузите. Ако тях ги няма, с една гола любов не се живее.

Не бях съгласен с нея, но не можех да споря, нямах право, защото се чувствах като предател.

Не успях да прежаля Мария и за разлика от нея не се ожених.

Не си представях, че ще живея с някоя жена и ще имаме деца, без да я обичам.

Майка ми и баща ми се опитваха да ме сватосват за момичета, които те харесваха и смятаха за подходящи за мен, но категорично им отказвах.

Накрая се примириха и започнаха да ме молят да си избера жена по свой вкус, за да продължа рода ни.

Аз обаче не исках друга, освен Мария. Но тя отдавна беше подредила живота си и нямах място в него.

Родителите ми остаряха, разболяха се и един по един си отидоха.

Останах сам в огромната ни триетажна къща.

Все по-рядко се срещам с приятели, защото те вече гледат внуци и не им е до мен. А и аз ги избягвам.

Радвам се на щастието им, но и ме боли от него.

В събота и неделя запълвам времето си, като боядисвам и поправям катерушките, люлките и пързалките по детските площадки в града ни.

Понякога помагам и за дворовете на детските градини.

Правя го напълно доброволно и безплатно, защото нямам нужда от пари. Така правя щастливи чуждите деца и внуци.

Продадох всички ниви и имоти от майка ми и баща ми.

С полученото направих дарения в няколко училища и домове за изоставени деца.

Един приятел ме попита защо не дам пари и на някой старчески дом. Но аз не искам.

Колкото и жестоко да звучи, така отмъщавам на родителите си, заради които останах сам.

Пък и бъдещето е в децата, а не в старците, нали?

Малките имат нужда от повече грижа и добър старт в живота.

А когато умра, къщата ми ще стане собственост на училището, което съм завършил.

Ако искат, да я ползват за нещо, ако не – да я продават.

Важното е да отиде за добро дело!

Иван

Снимка: Pixabay.com