Как стигнах дотук? Аз съм сам, стар, гладен и излъган!

Какво да правя?

Докато бях млад и здрав, ме мислех какво мe чака ма старини и ми се струваше, че нищо лошо няма да ме сполети, а ако се случи, все ще намеря начин да се оправя. Вярвах си, че имам акъл за трима.

Годините се търкулнаха някак незабелязано и аз така и не намерих време и желание да се оженя. Защото и това бях оставил за далечното бъдеще – жени много, все ще се намери една и за мен.

Но като минах 50-те, изведнъж се оказа, че жени за мен няма. Градчето ни е малко, всички подходящи вече бяха омъжени, а разведените знаеха каква съм стока, защото с повечето от тях съм имал истории.

На всичкото отгоре ме връхлетяха болести – коксартроза, подагра, нещо с кръвното ми се разбута и взех да падам на улицата. Наложи се да се пенсионирам по болест.

Е, коя ще ме иска такъв, пенсията не ми стига само за лекарствата. Продадох едно парче земя на село и за известно време закрепих положението, но не са само парите проблем, нали някой трябва да се върти край мен – да сготви, да изпере, да напазарува.

На нашия етаж в съседния апартамент на квартира живееше едно младо момче – Румен. В един момент той прояви човещина и почна да се отбива вкъщи: „Чичо Добри, отивам на пазара, какво да взема за теб? Чичо Добри, ще плащам тока, да платя ли и твоя?“

Казах си – най-после някакъв лъч надежда!

Не са измрели добрите хора на този свят.

И за да му се отблагодаря, почнах да го каня у нас – я на закуска, я на вечеря. През деня той ходеше да работи в един склад като хамалин.

В крайна сметка така стана, че Румен се премести да живее при мен и освободи квартирата си. Но като се разположи у дома, вече не беше толкова любезен и почна да ми се сопва, когато го молех за нещо.

Един ден влязох, докато го няма в стаята му…

Отворих гардероба, пълен с мои дрехи, и ми се стори, че е някак празен, нещо липсва. Мислих, мислих и накрая се сетих – нямаше го коженото ми яке и няколко вълнени пуловера, които си бях донесъл от чужбина.

Почнах да проверявам и по другите шкафове из къщи и не открих доста неща – новите си дънки, едни маркови маратонки, които не бях обувал отдавна.

Вечерта поставих ребром въпроса на Румен: или да върне нещата ми, или да се изнесе. Той върна една част от дрехите ми, но почна да ме гледа злобно.

На всичкото отгоре получих бъбречна криза, по цял ден лежах и имах нужда от помощ – най-малкото някой да търчи до аптеката.

Една сутрин като отидох в кухнята, ми стана лошо. Масата беше отрупана с остатъци от храна, а хладилникът празен, сякаш нощес бяха идвали банда гладници, които са изяли всичко.

Румен нещо смънка и ме ми даде ясно обяснение.

Почнах да си втълпявам, че ме упоява по някакъв начин и нощно време в жилището ми идват чужди хора.

Минават ми какви ли не ужасни предположения… Ако той наистина ме упоява, какво му пречи да ми даде в такова състояние да подпиша някакъв документ? И да стане собственик на жилището ми, което не е малко и е в центъра на града.

Като го придобие, все ще намери начин да се отърве от мен. От тези мисли вдигам кръвно и оня ден виках линейката.

Оттогава Румен ме гледа някак подплашен и е много любезен. Чудя се какви ли мисли му минават през ума.

Опитах се вчера да се обадя на село, където живее един мой племенник, да го помоля да дойде за известно време при мен и да оправим нещата. Телефонът обаче не отговаряше.

Звъннах в кметството и от там ми казаха, че племенникът ми превъртял, сам подпалил къщата си и едва не изгорял в нея. Сега бил в някаква психиатрия.

Господи, какво да правя, не ми стига умът!

Добри

Снимка: Pixabay.com

Можете да ни пишете на e-mail [email protected]