Историята на две сирачета или как съдбата помага на смелите

Бих искала да ви разкажа как съдбата ме срещна с най- прекрасния човек, който днес е моето семейство

С Валентин израснахме в един и същи дом за изоставени деца. Аз съм по-малка от него с 4 години и той винаги ме защитаваше и ме пазеше от останалите. Няколко пъти се сби заради мен и на всички беше ясно, че в негово лице аз имам покровител и закрилник.

Затова престанаха да ме закачат – разбраха, че който ме докосне с пръст дори, ще си има работа с него. Обожавах го, той беше моят герой и малкото ми сърчице беше изпълнено с толкова любов към него, колкото може да изпитва едно копнеещо за обич, изоставено от всички момиче.

Когато навърши 18 и трябваше да напусне дома, Валентин ми се закле, че ще си намери работа, ще се вземе в ръце и когато завърша училище и аз, ще се ожени за мен и ще ме направи най-щастливата жена на света.

Много плаках, когато си тръгваше, имах чувството, че ме изоставя и той и никога повече няма да се върне. Но моят герой удържа на думата си. Идваше да ме вижда винаги, когато му беше възможно.

Разказваше ми как е минала седмицата му, какво ново е научил в цеха, в който работеше, а година след като постъпи на работа, от фирмата му отпуснаха стипендия и Валентин стана студент в Техническия университет.

Бях толкова горда с него!

Когато завърших и аз, заплатата му вече беше доста по-висока и заживяхме заедно на квартира.

Подреждах с любов малката гарсониера, която стана наш дом. Сама уших пердетата и покривката за масата.

Отрупах леглото с възглавнички във формата на сърца и от нищо правех нещо за вечеря. Живеехме скромно, но много се обичахме.

Валентин настоя да кандидатствам и аз. Убеди ме, че така ще имам шанс да си намеря по-добра работа.

Боях се дали ще се справим финансово, но той ме убеди, че животът помага на смелите. Доверих му се и този път и не сгреших.

Малко след като ме приеха икономика, ме взеха на работа в една адвокатска фирма. Бях момиче за всичко, но ми плащаха добре. А най-важното – можех да съчетавам работата с лекциите.

Когато Валентин взе дипломата си за инженер, плакахме и двамата, защото това беше неговата първа голяма победа. Четири години по-късно се дипломирах и аз.

Така от две деца, захвърлени на произвола на съдбата, непознали майчина ласка и бащина обич, с Валентин се превърнахме в уверени млади хора, които се пребориха за бъдещето си и за мястото си под слънцето.

Днес сме щастливи в новия си дом. Имаме работата, която обичаме, отдавна не знаем какво е лишение и най-важното – двамата сме едно.

На път е първият ни син, който ще се роди през март.

Ще го дарим с много любов, но когато порасне, ще му разкажем откъде сме тръгнали, за да знае, че поиска ли човек, повярва ли си, може да постигне всичко.

Боряна

Прекрасни читатели, можете да ни пишете на [email protected]

Снимка: Pixabay.com