Бялото коте, което ме върна към живота

Животът за мен бе много тежък

Докато бях млада, не предполагах какви тежки драми ще преживея и че на стари години ще остана съвсем сама.

И досега се чудя защо някои от нас минават през толкова изпитания, а други си живеят щастливо до края.

Сигурно е вярно, че Господ дава толкова мъка и страдания, колкото можеш да понесеш.

Бях на 40, когато загубих голямата си дъщеря.

Излезе с компания, зад волана седнало пияно момче и… четиримата загинаха на място.

После се разболя синът ми. Лекарите направиха всичко по силите си, но не успяха да го спасят.

След като смъртта ми отне и него, не разбирах какво още правя на тази земя.

Загубих съня и покоя си, отслабнах и станах като сянка, движех се като бездушен механизъм.

Не предполагах, че може да ме заболи и от нещо друго. И тогава си отиде съпругът ми – не издържа на болката, получи инфаркт и издъхна в ръцете ми.

Виех като животно, скубех си косите, но вече не можех да пророня сълза.

Бях изплакала всичките за децата си.

След погребението, се наложи да лежа в психиатрията.

Надупчиха ме с инжекции, гледах в една точка и не исках да стана от леглото.

В клиниката имаше една млада лекарка, доктор Василева.

Тя често идваше при мен, сядаше на един стол и дълго ми говореше.

Все повтаряше, че моите любими хора на небето едва ли биха искали аз да се предам.

И много щели да ми се сърдят, ако сама побързам да отида при тях.

Всеки трябвало да измине пътя, който му е отреден…

Какви ли не още неща ми разправяше.

Последния ден, преди да ме изпишат, д-р Василева пак дойде.

Носеше малък кашон и каза, че бил подарък за мен.

Подаде ми го, а вътре се беше свило мъничко бяло коте.

Предложи ми да го кръстя Зори, на дъщеричката й.

Влязох в клиниката сама, а си тръгнах заедно с котето.

Вече две години минаха, дори не знам как се оправих и отново тръгнах на работа.

Грижа се за Зори и вечер бързам да се прибера у дома, защото знам, че тя ме чака.

Щом я нахраня и хапна набързо, сядам в креслото, а писанката се настанява в скута ми и започва да мърка.

Разказвам й за моите покойници, спомням си колко хубави мигове преживях с тях и се чудя как съм забравила лошите.

А сълзите ми сами се стичат по бузите.

Не съжалявам, че отново мога да плача, защото така ми олеква.

Румяна

Можете да споделите с нас вашите лични истории на e-mail [email protected]

Снимка: Pixabay.com