Гърлото ме стяга: Децата са ни в чужбина, виждаме ги само по празници!

Много ми липсват

Хората често ми казват, че трябва да съм щастлива, задето синът ми е в Америка със семейството си и си е уредил живота.

Радвам се, разбира се, и се успокоявам – нали са щастливи, какво повече да искам.

Само нощем не мога да заспя и ми е мъчно, че детето ми е далече.

Не видях как внукът ми проходи, няма как да го гушна от монитора, нито пък да си поиграя с него.

Онзи ден излязох в градинката и се събрахме доста жени на пейките.

Всяка започна да разказва нещо за себе си, а аз слушах и преглъщах сълзите си.

Едната имала две дъщери – голямата живеела в Швейцария вече 15 години, а малката била в Испания от 7.

Пълничка съседка от отсрещния блок се похвали, че нейната внучка вече била в първи клас и говорела перфектно немски. Синът и снахата си купили къща в Мюнхен, имали хубава работа.

И двамата завършили там висшето си образование и понеже били пълни отличници, веднага ги взели в престижни фирми.

Скоро щели да направят 10 години в Германия.

Тя ходела всяка зима по един месец, а през лятото те й гостували.

Трета баба въздъхна – не била виждала внуците вече трета година.

Били в Канада и рядко се връщали, а тя вече не можела да пътува толкова далече. Изплела им купища пуловери, жилетки и шалове, защото все казвали, че там било студено и им липсва българското слънце.

Показвала им ги по скайпа и те много ги харесвали, но не можела да ги стопли отдалече – дрехите така си стоели в гардероба й.

Споделяха как децата на една й пращали всеки месец скъпи лекарства за сърцето, синът на друга пък й помагал с по 100 евро, иначе нямало как да изкарат месеца с малките си пенсии.

Трета чакала за Коледа да се върнат от чужбина снахата и внучките, но синът й нямало да може, защото щял да работи по празниците.

Тъжно й било, че няма да го види, но работата му била такава, че не можел да отсъства.

Само една женица завидя на останалите.

Нейните деца не могли да се „уредят“ и си останали в тази пуста България.

Синът й бил безработен, а снахата и дъщерята получавали нищожни заплати.

Ако не ходела през лятото на вилата и не правела за всяко от семействата по 300 буркана консерви и компоти, нямало да има какво да ядат през зимата.

Слушах, слушах и нещо все повече стягаше гърлото ми.

Питах се що за прокоба тегне над българските жени да сме майки отдалече.

И колкото се радваме, че децата ни са добре, толкова и страдаме, че не са при нас. Н

е можем да ги прегърнем за успехите им, нито пък те – нас, когато не сме добре.

Едва ли ще дочакаме да ги видим, преди да затворим очи, и сигурно ще минат дни, преди да долетят през океана, за да присъстват на погребението ни…

Елена

Изт.Л.драма