Новото начало в големия град се оказа по-страшно, отколкото си мислех

Толкова тъпо ми стана, че щях да заплача с глас

Родителите ми са с висше образование, но в нашия малък град работят за обидно ниски заплати.

Сигурно много неща са ми липсвали, но определено не са били от важните.

Освен всичко друго, майка и татко платиха цялата ми кандидатстудентска подготовка, която никак не беше евтина – два пъти в седмицата пътувах до областния град за уроци при частен учител.

Когато ме приеха, нямаше по-щастливи от нас тримата.

Предварителната ни уговорка беше, че ще живея на общежитие – толкова можеха да ми осигурят нашите.

А и аз нямах нищо против – чувала бях, че там човек е сред такива като него, че намира готини колеги и приятели.

Още като започна настаняването, усетих зад гърба си сянката на бедността.

Аз отидох в блока сама, с два сака – толкова големи, колкото можех да нося.

Бях взела най-необходимото – дрехи, спално бельо, тоалетни принадлежности и храна за първата седмица.

Стаята ми е на четвъртия етаж и не мога да кажа, че бях очарована от това, което заварих.

Отворих прозореца със страх – имах чувството, че докато го дърпам, стъклото ще се счупи и ще се посипе върху мен.

Загледах се навън… и това, което видях, съвсем ме смачка.

Другите момичета и момчета ги караха с коли и от тях се изваждаше какво ли не.

Стана ми тъпо, затова излязох и седнах наблизо да изпия едно кафе.

Така можах да видя блока отвън – някои прозорци се къртеха, на други вече родители слагаха нова PVC дограма.

Обитателите на някои стаи бяха стигнали дори до пердетата…

Ако не съм мъжко момиче, сигурно щях да заплача с глас.

Аз обаче си глътнах сълзите, колкото и да ми беше трудно, обадих се на нашите и им казах, че съм се настанила и всичко е наред.

Никога не им признах, че неизвестното ме плаши, но новото начало в големия град се оказа по-страшно, отколкото мислех.

Не знам ще се справя ли.

Вярно, бедността не е порок, но не е по-добра от пороците.

Една първокурсничка

Снимка: Pixabay.com