Prekrasna.bg
Дразнех се, когато чувах да казват за Мишо, че е верният палаш (вид ловно куче) на Методи – млад, успял… и оял се мъж с бизнес, прехвърлил границите на България.
Ядосвах се, защото за мен Мишо наистина е верен, лоялен и принципен човек, който никога никого няма да предаде. При него нещата са ясни: ако обича – обича; ако ревнува – ревнува; ако работи – работи; ако купонясва – купонясва…
Винаги хората, които го имат за приятел, са истински щастливци. В началото, когато Мишо се оказа част от обкръжението на Методи, искрено се изненадах, защото знаех той каква стара лисица е.
Опитах да предупредя Мишо да не очаква много от него, ако става дума за доверие, приятелство, честно партньорство.
Той обаче беше въодушевен, че ще работи с него, и ме упрекна, че съм прекалено мнителна, че давам ухо на клюки, че искам да изкарам Методи no-черен от дявола.
Това разминаване в мненията ни отдалечи и, без да се караме, спряхме да се търсим.
От време на време чувах как вървят делата на Методи и задължително някой познат подхвърляше нещо за „неговия палаш“ Мишо.
И всеки път ми ставаше криво, защото той не просто му беше верен, той му имаше сляпо доверие.
На един юбилей с Мишо се оказахме на една маса.
Мишо спаси бизнеса на Методи
Може би някак си бяхме липсвали и вечерта мина страхотно. Като в доброто старо време – говорихме, смяхме се, танцувахме.
На тръгване Мишо ме покани да мина през новия им офис – бил на удобно място, а и Методи щял да се зарадва да ме види. Не знам кой дявол ме накара още през следващата седмица да отида на адреса. Направих го без предупреждение и Методи определено беше изненадан. Като разбра, че Мишо ме е поканил, изпрати секретарката да го повика.
С мен се държа лепкаво любезно, което ме накара да стоя нащрек. Когато приятелят ми влезе, шефът реши дебелашки да покаже кой командва тук. Тръгна с просташки шеги и намеци и стигна дотам да прати Мишо – абсолютен експерт в своята област, да носи кафе, защото секретарката ставала за друга работа. Не знаех как да спестя този конфуз, затова казах, че не искам кафе.
„Тогава ще донесе за мен!“ – каза големият бизнесмен. И Мишо стана и се върна с кафе… След още няколко разменени думи разбрах, че всичко си е по старому – не аз съм била сляпа и не аз съм била предубедена.
Методи си беше същото леке, независимо колко е напреднал в бизнеса.
Само че и него го застигна нещо – дали завист, дали злоба, дали опашката на кризата или просто лош късмет, и бизнесът му зацикли. Един по един като мишки го напуснаха хората, на които сам беше внушавал, че са голяма работа, че на тях се крепи всичко, че всеки от тях му е дясната ръка…
Толкова бързаха да напуснат потъващия кораб, че дори не заметоха след себе си далаверите, които бяха въртели зад гърба на Методи. Той пък за няколко месеца се промени – побеля, отслабна, пропуши…
Стана нетърпим – крещеше по всички, издаваше нелогични заповеди и наказваше жестоко неизпълнението им. А когато усещаше, че не се контролира, без да се крие от подчинените, си наливаше водка.
Да се заключи в кабинета си пък за всички беше знак, че е прекалил с питиетата. Единственият, който оставаше в офиса до отключването на шефската врата, беше Мишо.
Само той виждаше падението на Методи, но с никого не го коментираше. Никой не научи кой как го е предал, кой как го е прецакал, кой как се е извръткал и му е подлял вода…
Мишо имаше далеч по-смислена и благородна задача – да го спаси. И го направи, включително и като му носеше кафетата, с които се опитваше да изтрезнее. После със съвети, с познанства, с умения изправи на крака и Методи, и бизнеса, не съм чувала обаче някога големият шеф да се е извинил на най-верния си човек.
Не знам и да му е казвал някога „Благодаря, приятел!“
Н.
Източник:Л.драма
Снимка: Pixabay.com
