Мама и татко ме изоставиха, вече 26 години за мен се грижи баба

Няма да е никак честно, ако кажа, че нямам семейство

Нашите са живи, здрави и щастливи, но далеч от мен.

Не знам дали са си изневерявали, дали най-после са постигнали кариерите, които са искали, защо все още живеят заедно.

Откакто се помня, аз съм при баба си – Любчето, както я наричат всички, така й казвам и аз.

Взела ме е на 6 месеца, когато мама спряла да ме кърми, и се грижи за мен и досега – вече съм на 26 г.

Малко е да кажа, че я обичам. Тя ми е всичко и най-много приятел, с когото мога да плача, да се смея, да си сипя водка, когато страдам, и да запаля поредната цигара с обещанието, че ще е последна.

Любчето е най-доброто, което е можела да ми поднесе съдбата.

Тя ме пазеше като очите си, но ме научи на всичко важно – да шия копчета, да плета жилетки, да правя от три стари чаршафа два нови, да бърша прах, без да мрънкам, да готвя на газ, ако спре токът…

Любчето ми показа колко е красив светът на книгите – винаги, за всеки празник, освен другите подаръци, тя ми поднасяше и книга.

Затова днес обожавам аромата на хартия, макар да имам куп електронни книги.

От нея разбрах и на какво мирише уютният дом – на хляб, на козунак, на канела.

Приятелките ми завиждаха за това, че след училище се прибирах в топлата къща и не обядвах сама, а с баба, която беше сервирала и ме чакаше. Съжалявам хората, които нямат спомени като моите.

Аз обаче имам и мечта – на партера в къщата да направя малка книжарничка.

Представям си, че ще имам постоянни клиенти, които ще идват всеки ден и дори да не си купуват нова книга, ще сядат и ще си четат при мен.

За тях ще сложа две-три масички, ще им сервирам вода, чай и кафе със задължителен сладкиш.

Сама ще приготвям тези вкуснотии, защото в тетрадката на баба има какво ли не, а и поне половината от рецептите й съм ги правила.

Другите съм гледала тя как ги приготвя.

Знам, че ще се справя, защото Любчето ме убеди – всичко на този свят става, ако се замеси с чувство, с желание, с любов.

Баба ми е щастлива, че дочака да завърша университета и да си намеря работа – учителка съм в едно от добрите училища в нашия град.

Тя мечтае да ме види омъжена и да носи правнуче на ръце.

Аз обаче искам преди това да направя книжарницата, която ще носи всички мои и нейни любими аромати.

Не съм й споделила, но чичо ми – брат на баща ми, каза, че двамата са продали наследствените си земи.

Татко не ми е дал една стотинка, но чичо, който няма семейство, обеща да ми помогне и с пари, и с работа – има златни ръце.

Любчето винаги го е приемала като свой син. Може би затова той се нави да сбъднем моята мечта, която ще е най-големият подарък за нея.

Лия

Снимка: Pixabay.com