Жал ми е за нея, не знам как да й помогна
Преди доста години, когато бях още дете, в селото ни се пресели бедно и изстрадало семейство.
Пристигнаха от далечен край на България, защото в тяхното село нямало работа и училище за децата им.
Имаха син и дъщеря и търсеха квартира под наем.
Наши добри съседи – баба Ванга и дядо Георги, ги приеха в дома си.
Къщата им беше голяма, а те живееха сами, дъщеря им беше омъжена в далечен град. Така семейството заживя у тях.
Синът им беше красиво момче, а дъщерята куцаше.
Казваше се Траянка, иначе много хубаво и добро момиче, но като малка страдала от детски паралич и останала крива.
Майка й всеки ден я водеше на училище и я прибираше след часовете.
Траянка завърши с отличие гимназия, кандидатства в университет и я приеха да следва за начална учителка.
Тогава семейството им се премести в столицата. Всички съседи тъгувахме за тях, защото бяха много добри и човечни хора.
След доста години случайно срещнах Траянка в съседния град, отидох при нея, а тя ме прегърна и се разплака.
Започна да ми разказва за трудния си живот. Брат й се оженил и заминал в чужбина, не се сещал дори да й се обади по телефона.
Първо майка й починала, а след две години и баща й.
Тя завършила с отлична диплома, но никъде не я взимали на работа като учителка, тъй като куца и трудно се движи сама.
А за женитба не можела и да мечтае – с този недъг едва ли някой свестен мъж щял да я хареса.
Живеела сама в къщата им на село.
Роднините и близките им не се сещали да отидат да я видят и да я попитат има ли нужда от помощ.
Каза, че се чувствала самотна като кукувица.
Съжалявала, че има тази съдба.
Докато я слушах, се чудех какво да й кажа.
Опитах се да я успокоя и й пожелах да вярва в доброто, че и за нея един ден ще изгрее слънце.
Стана ми много жал за момичето.
Уви, никой сам не може да избере съдбата си…
Петко
Снимка: Pixabay.com