Хората искаха да ме видят слаба и жалка… Разбрах, че имам само себе си!

Животът ме сблъска с различни премеждия, не веднъж ме изправи пред трудни дилеми.

Накара ме да се смея и да плача горчиво, принуди ме да изневерява на принципите и убежденията си.

Запрати ме в нищото, затрупа ме с камъни и ми отне последния слънчев лъч. А аз като тънка плачеща върба всеки път намирах сили да се изправя и да развея гордо листенца, да се усмихна на слънцето и да му кажа “Здравей”.

След всеки провал си казвах, че мога да понеса и още. Оцелях, макар много хора да искаха да ме видят слаба и жалка. Опознах в себе си неподозирани качества и сама си спечелих самоуважението.

Разбрах, че имам само себе си.

Всички останали в живота ми бяха само статисти – гротескни образи, замръзнали в своята апатия.

Припознавах се в теб толкова много пъти. Всеки път ти давах сърцето, мислите и душата си.

Името ти беше свещено и никой нямаше право да го позори, докато ти самият не правеше точно това.

Падаше в очите ми всеки път, с всеки свой образ. Различни имена, коси и очи, а отвътре намирах един и същи прояден човек.

Уморих се да те рисувам с цветни краски.

Загубих надеждата, че те има някъде там.

Сълзите в очите ми отдавна замръзнаха – две бездънни ями, в които остана само гневът.

Този гняв не ме прави по-силна.

Поражда единствено самота.

А как искам да скочиш от нищото и да промениш всяка малка тъга, всеки вопъл да заглушиш с целувки и да върнеш в мен радостта.

Знам, че те има, но знам и че си много далеч.

Толкова ужасно далеч, че нямам времето да те срещна отново.

Нямам бъдеще, имам тук и сега.

Уморих се от чужди страдания.

Не желая да бъда твой параван.

Имам себе си, трябва ми само едно – да знам, че утре сам ще ме познаеш, ще ме потърсиш и няма да искаш обещания.

Снимка: Pixabay.com