Home / Споделено / Дълги години си мислех, че не заслужавам любов

Дълги години си мислех, че не заслужавам любов

В душата ми остана белег

Отдавна научих, че съмнението е като страха – разяжда душата и убива удоволствието.

Но дори и да не знаех тази истина, след историята, която чух, щях да повярвам в нея.

Разказа ми я Цвети – рехабилитаторката на Даниела, моята оперирана приятелка, на която смениха едната тазобедрена става.

Често ги заварвах заедно и докато Даниела се учеше отново да ходи, да изкачва и слиза по стъпала, Цвети не спираше да говори.

Покрай солените шеги и глупави женски приказки от нея чух и изстрадани истини, които колкото по-рано осъзнае човек, толкова по-добре.

Най-добре е да ги научите от извора, тоест от Цвети.

„Момичетата, които са пораснали без бащи, като мен, имат особено отношение към мъжете.

А и нещо в самочувствието им остава сбъркано за цял живот.

Била съм на Зг., когато татко си е тръгнал.

Идвал е да ме вижда от време на време, но твърде за кратко и аз нямам спомени от онези срещи с него.

Колкото повече пораствах, толкова повече не успявах да разбера защо ни е зарязал.

Дълбоко в мен се загнезди съмнението, че ние не сме готини, не сме добри, че не сме достойни за него.

Така в душата ми остана белег, който започваше да ме дразни, да ме сърби и да ме боли винаги, когато около мен се завърташе някой – дали приятел, дали колега, дали гадже.

Това беше наследството от баща ми – да не вярвам, че съм достойна за истинска, дълга и щастлива любов. Кой ще ме обича, след като това не е направил дори татко?

На първото момче, с което се целувах, не позволих дори на кино да ме заведе. Ами, да!

Там щяхме да се натискаме, после щеше да ме обсъжда с приятелите си и да говори какво ли не зад гърба ми. За нищо на света!

любов

Аз съм виновна

Истински обичах първия мъж, с когото правих любов, но се стъписах, когато го изпратиха за шест месеца на специализация.

Не вярвах, че ще се върне за мен, както обещаваше.

Тогава той поиска да си направим бебе – така доброволно ще се вържем и ще си бъдем верни.

Когато споделих това с мама, тя изпадна в ужас.

Не знам дали ми е бил верен…

Но за да не ми изневери той пръв, аз тръгнах с един глупак, който ми обещаваше всички звезди на небето и цялата любов на земята.

Повярвах на изпечения лъжец и изгубих онзи, с когото се обичахме…

Преди месец направих 35.

Не е тъжна възрастта ми, а моята равносметка – нямам мъж, нямам дете, нямам дори гадже, което да чакам.

Най-малко виновни за това са мъжете, които минаха през живота ми.

Виновна съм аз, че винаги и всеки от тях подлагах на съмнение.

Докато не вярвам, няма как да бъда обичана.

Права съм, нали?“

Историята е публикувана във в. „Л.драма“

Снимка: Pixabay.com

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*